Как арсеналът на дисидентската съпротива се обогатява с позиви, вестници и литературни творби
Автор: Борис Цветанов
Продължение от миналия брой
През 1968 година Евгени Трайков – първи секретар на комунистическата партия в Лом, човек – направил много за града и ползващ се с голям авторитет, бързо групира около себе си 53-ма съмишленици. Всички започват почти демонстративно да отстояват партийни позиции, насочени против официалната линия на политиката на ЦК на БКП и Тодор Живков.
На бърза ръка всички тези съзаклятници са снети от постовете, уволнени, изключени от партията. Странността на поведението на групата на Евгени Трайков е лесно обяснима – те се базират на анализи на партийните документи, за които вече споменахме, засягащи новата икономическа политика, съобразяването със законите на пазара, материалната заинтересованост, вредата от бюрокрацията и т. н.
Подобна е дейността и на осемчленната група на Марин Челебиев от Димитровград, както и групите на Дико Дапчев, Желю Парушев и Атанас Сотиров в София.
Така стигаме до края на 1968 година, след която борбата срещу режима на Живков ще премине към нов качествен етап. Тогава е разкрит вторият по мащабност заговор след този на Горуня. Това е съзаклятието на 93-ма души, известно като заговора на Михаил Докторов. Погрешно се сочи, че тази перфектно организирана подготовка за преврат е резултат от Пражката пролет. Вече знаем за процесите, които вървят у нас. Количественото натрупване на заговори в последните две години също дава съответния ефект.
Михаил Докторов е журналист, редактор на външнотърговско рекламно предприятие. Хората около него също са от лъв нагоре: генерал Стоян Куцаров, човек с опит от заговора на Горуня, подполковник Найден Найденов, завеждащият кабинет в ГК на БКП Иван Младенов, Дончо Йотов Дончев и други. Изготвена е пропагандна литература, от която особен интерес представлява декларацията „На борба за спасяване на социализма и мира“. Това са 10 000 думи с жестока критика на политиката на Живков и обкръжението му, вършещи „произвол в страната“; а също и на ограбването на държавния бюджет за лично облагодетелстване от „червената буржоазия“.
Докторов и хората му учредяват нелегална марксистко-ленинска БКП, оглавявана от Благоевско-Димитровски ЦК. В нея се спазва абсолютна конспирация и се разработва план за преврат, включително с употреба на военна сила.
Тази година се характеризира и с ударно начало на съпротивата, извършвана главно с листовки, позиви и декларации. През 1968-ма ще бъдат написани 2 698 такива документа от цели 543-ма души. От тук нататък до Десети ноември 1989 година ще се появят 15 810 листовки с антипартийно съдържание.
През 1968 година надигат глава и членове на някогашния БЗНС „Никола Петков“. В Пловдив Иван Керемедчиев изгражда нелегална земеделска организация. Фоторепортерът във вестник „Земеделско знаме“ Георги Заркин пък отпечатва и разпространява 600 позива с призиви за въоръжена борба срещу БКП. Междувременно сварва да отпечата още 4 000 такива листовки, но е арестуван преди да ги разпространи. Но и в затвора той не свива знамената, а съумява да организира други нелегални групи, за което получава още две вътрешни присъди – общо 13 години. Така и не ги изтърпява – умира през 1977 г., след като е зверски пребит в Пазарджишкия затвор.
През 1969 г. в срещите на съзаклятниците срещу режима у нас се появява и тогавашният студент Любомир Собаджиев. В новите времена след промените той ще е един от броящите се на пръсти дисиденти, които ще влязат за известно време в политиката. Но тогава, заедно с Жерминал Чивиков, Стефан Нефелов и Христо Йорданов, Собаджиев организира в Русе младежка нелегална организация, чиито членове разпространяват позиви, осъждащи политиката на БКП и отправящи апел за изграждане на многопартийна система.
В това време Лазар Цветков от института по литература при БАН създава със Стефан Хинков група съмишленици, които пък работят по изграждане на дисидентско движение у нас, подобно на това в СССР. Все тогава, но в продължение на няколко години, Димитър Петков, роден във Велико Търново, но живеещ в София, се превръща в кошмар за ДС. Този самотен боец в периода 1966-71 г. поне 50 пъти разпространява невероятно голямо количество разобличителни листовки в София, Варна, Габрово, Севлиево и Русе. На два пъти зацапва барелефа на Бузлуджа.
Пощурялата политическа полиция включва в издирването на „неизвестния извършител“ огромен брой служители и са активирани и спазарени цели армии от доносници. Само извършените експертизи по листовките са десетки хиляди... Друг самотник и романтик е Кирил Стоянов Петров, преподавател по философия в СУ „Климент Охридски“. Българин от старо време, той половин век остава верен на един идеал, като води борба още от времето преди Априлския пленум, ревизира доклада „Хрушчов", пише стихове против Живков и научни студии за полската „Солидарност", развива доста интересните теоретични постановки в „Стачната борба в Полша и българската работническа класа".
Бива уволняван и изселван. С годините всеотдайният романтик печели симпатиите и на други научни работници и около него се изгражда група от Дончо Дончев, Стефан Кралев, проф. Тодор Дакев, Антон Донев, Мирчо Попилиев, Богдан Цуров, Илия Ангелов.Една справка от 1974 г. сочи, че в периода 1963-74 г., само от средите на БКП 1200 лица са развили дейност, насочена срещу Тодор Живков и тоталитаризма. В справка от 12 юли 1974 г., подписана от началника на Шесто управление, се изтъква, че „значителна част от лицата, съдени за консумирана противодържавна дейност, остават неразколебани“.
Съвсем нов етап на борба започва след Хелзинското съвещание от 1975 г. Той се характеризира вече и с външни опити за създаване в страната на опозиционни групи. Това е период, в който се заражда създаването на дисидентска литература – художествена и теоретична.
Николай Заяков, студент по философия, написва 71-странична творба „Блатото" – безпощаден анализ на духовния климат в България. Подчертан е генезисът на съграждането на антихуманно абсурдно общество, в което е убита свободата на духа, а творчеството е превърнато в тресавище. Творбата на Заяков впечатлява със съчетаването на художествени и публицистични похвати. Бончо Асенов, за който знаем кой е в ДС, пише, че „Блатото“ е „истински дисидентски шедьовър, плод на емоционални размисли, който силно впечатли оперативните работници, които го прочетоха".
И Илия Люцканов, драматург в театъра в Михайловград, измива през 1977 г. срама от твърдението, че българските писатели не създавали дисидентски творби. Той написва и дори се опитва да постави на сцената пиесата си „Кратка история на ХХI век", но не успява да заблуди церберите. На следващия етап от дейността си се опитва да изнесе театралната си творба на Запад.
Доста любопитна е и съпротивата срещу режима от Христо Караколев. През 1975-79 години той печата „нелегалното марксистко издание“ вестник „Димитровска искра". Истински подвиг е не само списването и издаването, но и разпространението на 12 броя от нелегалната газета от 24 до 48 страници. Стотици служители на ДС са ангажирани с издирването на издаващите я и с денонощно наблюдение на пощенски кутии. Накрая властта, за да оправдае некадърността си, обявява заловения след доноси Караколев за психично болен. Друга съпротива се изразява с писане на писма до посолства – най-виден представител в това направление е Ненчо Ненов. През 1976-79 г. той пише дори на Фидел Кастро. Създава и дисидентски разкази, но тъй като не намира подкрепа, се опитва да ги изгори пред американската легация.
Научният работник д-р Никола Попов пък изпраща официални изложения до Белградската конференция през 1977 г., а също и петиция, озаглавена „Български манифест – харта 77“", в която обявява, че в България „липсват човешки свободи, човешки права, има икономическо закрепостяване, страх, липсва свобода на словото“. Той също прави опити негови публицистични творби да бъдат изнесени и отпечатани на Запад.
