Няма българин от по-възрастните поколения, който да не знае и да не е употребявал десетки пъти през живота си тази крилата мисъл. А тя дори не е отсега, а от времена, през които, общо-взето имахме с какво да се гордеем, без значение дали то е имало смисъл само в нашите си, български очи.
Онзи ден я чух от много близък приятел, който най-после намери своето щастие далеч, далеч оттук, в Скандинавия. Той се ожени за руса и красива тамошна мома и се пренесе да живее там, където откри и работа, и спокойствие, и напълно нормален живот на човек четящ, интересуващ се и любознателен.
Покрай всичките приказки, които изприказвахме двамата, край всичката мастика, която изпихме с таратор, разговорът неусетно се завъртя и около това дали ни обслужват навреме и неговата съпруга няма ли да се раздразни и обиди от това. Тя самата увери с огромна усмивка, че не, няма проблем, но аз все си мислех, че се излагаме пред чужденците.
Докато не се сетих каква ги пати миналата година, през зимата, когато имаха лудата идея да тръгнат от северния град, в който живеят, с мотоциклети (и двамата са запалени моторджии и имат мощни и хубави машини, които просто „гълтат” пътя).
Не съм особено религиозен, но тогава наистина благодарих мислено на Бога, че в последния момент решили да отпрашат за насам с крайслера. Та, когато се срещнахме на греяно вино, обещано от месеци, първото, което чух от моя приятел, беше „Не знам как да й обясня, бате! Ако можеш, пробвай ти!”
Шофирали нашите хора без почивка, та да имат повече време да се насладят на красотите на родината на главата на семейството, минали през абсолютно цяла Европа, видели какво ли не, а след като влезли в България, се бухнали в такъв мазен трап на пътя, че хубавата им кола изкрещяла и заплакала едновременно. Изкрещяла от уплаха и Й., която по принцип е опитен, внимателен и спокоен шофьор.
Както разбрахте, автомобилът е специфичен и се наложило да търсят една точно определена част, която няма как да бъде заменена по любимия похват на някои родни автомонтьори - „от „Мазда” на „Жигула”.
Такова обикаляне по магазини за части, такова звънене на телефони по сервизи и специализирани интернет сайтове паднало, че мисията им изглеждала напълно невъзможна и вече стигнали до мисълта да оставят колата тук, а да се завърнат със самолет.
Спасението дойде от приятел, който също си пада по „по-такъв тип коли” и им намери монтьор. Тогава се веселихме здраво, но Й. няма никога да забрави тази история.
Добре, да речем, че е проявила някакво желание да я изтрие от съзнанието си, но когато преди дни тя и П. дойдоха на „лятно гости”, родната действителност с всичка сила й я припомни.
Понеже от миналия път нашите хора дадоха тежка клетва никога повече да не минават през Румъния (ето, успокойте се, има и по-страшно от нашето), влезли в България от пункт Калотина.
„Оттук вече е лесно” – ухилил се доволно П. А и нали видял по телевизията, че магистралата до морето вече е готова и неговата работа е само да налее бензин и да държи автомобила (същият, оня, да, чиято перка беше сменена у нас и по време на сегашното им пътешествие отказала да работи) в права посока, следвайки табелите с все по-намаляващи цифри на разстоянието до Бургас. Да, ама ядец! Табели просто... нямало. След повече от два часа въртене в кръг, питане на няколко местни откъде се минава за магтистралата, Й. просто се разплакала от безсилие, а той „някак си намерих пътя, бате”.
Та, докато си говорихме на плажа и впоследствие на маса, ми разказа интересни неща. Както правилно мислите, единият от въпросите ми беше дали наистина Европа не ни харесва, не ни ще, мрази ни и ни се присмива.
За пореден път чух, че това е така (казах ви, той е бял мъж, работлив, усмихнат и знае английски език доста добре). Но както не могъл да обясни на своята жена защо по пътищата няма табели и има огромни дупки, така и не успял да убеди хората там, че няма нищо общо с двамата цигани, арестувани в далечната скандинавска страна за кражби и други мизерии и гадости.
„На твоя паспорт пише „българин”, на техните също” – бил железният аргумент на северняците. А на него му останало да преглъща мъчително с безсилен яд.
Положението обаче станало почти неудържимо, когато по една тамошна телевизия излъчили филма „Хотел Рай”, заснет от български режисьор, но по поръчка и от екип на водещия световен кино канал „НВО”.
Хората гледали онемели как е възможно човешки същества да живеят в такава ужасяваща мизерия, която сами са си направили, че и да се женят и свиват семейно гнездо там.
Ако изобщо не знаете за какво говорим в момента, можете да видите по интернет, а ако сте наясно, значи знаете, че тази клоака беше съборена, а ромите, обитаващи (каква нелепа дума за случая!) са разселени.
„Защо?” питала Й. Задавала и други въпроси, състоящи се само от две срички и гледала уплашено. П. опитал да смотолеви, че това било политиката на социализма – да приобщи джипситата, като ги вкара да живеят в панелка, както и останалите граждани. Мърморил и разни други неща, но твърде неубедително, та ми предложи аз да опитам да обясня, понеже нали съм репортер, предполага се – по-голям сладкодумец.
Жалкият ми опит се състоеше в силно изчервяване и продължително „Ъъъ” за начало. Спасението дойде от четвърти приятел, който съобщи, че блокът вече бил съборен. „О, благодаря на Господа”, въздъхна Й., като звънливо и с облекчение се разсмя.
А аз се сетих за друг случай отпреди много, много години, в началото на демокрацията. Карах курс по английски език (че то тогава кой не караше) и след едно занятие един от преподавателите, млад тогава специалист, много „разтропан” и чаровен, ми разказа следния потресаващ случай: В края на 1989 година, след вътрешнопартийния преврат на БКП на 10 ноември, тръгнал на гости на своя приятелка шведка, с която учили заедно тук, в Софийския университет.
Той – „Английска филология”, тя специализирала „Славянски филолологии”. Та, на гарата в Стокхолм нашият човек извадил да запали, но изпуснал кибрита. Навел се да го вземе, като междувременно изпуснал една светкавична нашенска псувня.
Тутакси към него се залепили двама черни, та черни роми, с радостни възгласи „Ооо, земляк!” На втрещения човек единият обяснил, че са тука, „защото през лятото тоз и.а на плажа една от Швеция и ся дойдохме тука, да ни уреди нещо, да работим...”
„Кво ще работите, вие език знаете ли? Какво сте завършили? Тя изобщо от Стокхолм ли е?” – мълвял сащисаният Иван. „Ни знайм, ма ши научим. Само да я намерим” – бодро отвърнали едни от първите български икономически имигранти след падането на Желязната завеса. А той ги отминал с тежко мълчание. С ясната мисъл, че ни предстои още много да се излагаме пред чужденците.
Много.
