Забравените бунтари от времето на соца

Автор: Борис Цветанов

През последните години не остана интелектуалец – мъж или жена, особено сред певци, музиканти и от никого нечетени писатели, който да не се изписа мъченик на тоталитарния режим, дисидент, останал безработен (пък всички се оказаха с достатъчен за пенсия трудов стаж?) или пък жертва на преследване или други неволи, гарнирани с невероятен героизъм.

Безумно храбрата Есил Дюран например смело отрязала квитанциите на ченгетата, опитали се да я вербуват за доносник. Някаква група певци пък били натикани известно време в затвора за песни, проводници на идеологическа диверсия, други – съдени само в тяхното си въображение за разказване на вицове.

Дори полуграмотният шарлатанин с генералски пагони Кашев се изкарва от Гочоолу и Дочоолу за жертва на режима. Нека кажем няколко думи за дисидентството му – наистина е смайващо: генерал Кашев и Милко Балев, през главата на Тодор Живков всяка заран се тъпчели с ботевградска баница, специално подготвяна за тях от баш баничаря на републиката. Всяка заран в шест часа той бил вземан от дома си с кола, откарван в нелегална работилница и там подготвял вкусотията, която с германска точност в девет часа била поднасяна на двамата бележити българи - пухкава, топла, обиколила нивата си.

Да се чуди човек как при седем милиона дисиденти у нас все още се намират нихилисти, които да реват за това, че не сме имали Унгарско въстание. Но иначе 200 000 души били минали през лагери, 100 000 били горяните, 30 000 били избитите. Хленчи се също, че сме нямали Пражка пролет. Но за Софийската пролет от 1952 година така и никой не говори...
Никой не обръща внимание и на факта, че още на първия митинг след Десети ноември яките лакти на новоизлюпените демократи изтикаха далеч от микрофона единствения на трибуната истински мъченик на режима Илия Минев, скърцайки му със зъби: не ти е мястото тук. И не само него.

Яките лакти не допуснаха още живите участници в разкритите над 150 конспиративни въоръжени групи през периода 1944-48 година и още 38 такива, наричани банди, както и 19 саботажни групи и 25 диверсионни формирования. А също и от разгромените през 1949-56 година други 440 отряди от горяни и преминалите през месомелачката 806 укриватели. Истината за тях още не е анализирана. За такава минава писаното от тариката Диньо Шарланов, който до Десети ноември 45 години преподаваше история на БКП и пишеше панегирици за Живков и управлението му.

Дори бегъл анализ на състава на народните избраници ще покаже, че след компромиса в така нареченото Велико народно събрание, вече в обикновените ни парламенти не може да се открие и един мъченик от кръговете на ада. Тук няма да разкажем за всички забравени и за всички форми на съпротива – това е непосилно. Ще се опитаме да хвърлим светлина единствено върху най-съществените прояви на традиционната заговорническа дейност, вършена от всеотдайни и честни патриоти, наивници в борбата за един по-добър свят.

Ще започнем от 1963 година по няколко причини: това е годината на първите организирани конспиративни групи; годината, в която Тодор Живков изцяло овладява властта, макар формално да е начело на партията от девет години. Това е и годината, от която е изминал точно половин век. Ще започнем скандално не от желание да се правим на интересни, а защото въпросът е от особена важност – съдбата на Иван-Асен Христов Георгиев и сие. Някогашният първи главен секретар на МВР след Девети септември, юристът международник и ортодоксален сталинист не беше шпионин на ЦРУ в традиционния смисъл на думата.

Пълна глупост са твърденията на Чочоолу и Дочоолу, че сам Алън Дълес бил писал за него в „Изкуството на разузнаването" – книгата, която прочее я има дори на руски език и излиза месеци преди ареста на Георгиев. Процесът срещу него е последният инсцениран такъв, както твърди сериозният и познат на читателите на „Десант“ страдалец Стефан Богданов, вещ в тайните на секретните служби.

Съдържанието на съпротивата на Иван-Асен Георгиев е кодирано в последните му думи: „Исках да спася човечеството от Хрушчов". Че трябва да отдадем заслуженото на този човек личи и от уважението, с което той се е ползвал сред най-популярните заговорници у нас –  групата на Иван Тодоров-Горуня: „Иван-Асен беше първият, който започна борбата срещу Живков и Хрушчов" – са думите на генерал Анев.

Първите през 1963 година бяха Петрана и Петър Стоилови. Днес имената им не говорят на никого нищо. Преди седем-осем години дори иначе всезнаещият Кеворк Кеворкян също не бе чувал за тях. Те бързо формират около себе си още десет смелчаци, един от които – Захари Свинарски, настоява за формиране на нелегален ЦК на Партията. Семейство Стоилови установява контакти с албанските разузнавачи, работещи под прикритието на дипломати Ндречи Риза – втори секретар, и Васко Любоня – търговски представител. Все по това време Тасо Златков, профпредседател в ДИП „Комуна", заедно с Йордан Михайлов, Стойчо Дедев, Вангелис Стойкидис, Цветан Събев, Петър Цветков, Ангел Лилов и други общо 18 заговорници, открито застават срещу партийната политика, разпространяват китайски пропагандни материали, дори планират въоръжена съпротива.

Тъй като в този начален етап на съпротива често не става дума за прокитайска насоченост на заговорниците, смятаме за необходимо да отбележим, че същият този, даващ отлични икономически резултати в наше време метод, всъщност е възглед на български учен (за съжаление по-късно станал политик) – професора по политическа икономия Александър Цанков. Още през 1919 година в студия, отпечатана само в един от годишниците на Софийския университет „Климент Охридски“, той дава рецепта за стабилна икономика: социализмът трябва да стане малко капиталистически, а капитализмът – малко социалистически.

Това е горе-долу прочутата теория за конвергенцията на Бжежински- Сахаров, но те стигат до нея повече от половин век след Цанков. Все през тази 1963 година Методи Ташев създава нелегална група в родния Казанлък. Той също се ориентира към отцепниците от социалистическото семейство и настоява пред представител на китайското посолство групата му да бъде снабдена с оръжие и да хване гората. От уважение към читателя няма да се спираме на мита Горуня – Цоло Кръстев – генерал Анев. Сведенията са неизчерпаеми, при все че сме поддръжници на китайската мъдрост, че информацията не е знание, а пък знанието не е мъдрост. Още има изобилие от взаимоизключващи се коментари за широкомащабния замисъл и разни шокиращи измишльотини, претендиращи за достоверност.

Но не можем да отминем нещо, кажи-речи неизвестно. Минути след съвещанието, на което е взето решението за ареста на заговорниците, ДС засича телефонни разговори от уличен автомат до ръководителите на съзаклятието. Те са предупредени за свръхтайното решение. Това обяснява укриването на някои от тях, както и самоубийството на Горуня. И до ден днешен не се знае кой е „къртицата“ в средите на малцината високопоставени властимащи, присъствали на съдбоносното съвещание.

В минути на откровение Антон Югов споделя в разговор с приятели в ресторант „Спортист“, че ако заговорниците се били обърнали към него, то старият конспиратор би им дал не само съвети, но и връзка с Москва, гарантираща успеха.
Иначе заговорът на Горуня е ужасен стрес за ръководството на БКП и необикновен стимул за организиране на нови съзаклятия. От 1966 година до края на 1968 г. ще се организират 20 комплота с 330 участници. При това в този брой не се включват и действалите в този период 34 нелегални групи в тогавашния Благоевградски окръг, които наброяват 205 души – със  свои програми, устави, клетви, събират членски внос и отстояват позициите на забранената ВМРО.



В категории: История , Горещи новини