И Богородица се разплака...

Автор: Никола Гигов

Като гръмотевица баща му тресна вратата, грабна го като ястреб, метна го на самара, изведе мулето и отпраши. Насо се скова – не посмя да попита нищо, зад гръбчето му се чуваше тежко и гневно дишане.
Скоро родната им къща се скри зад могилата. Стопи се и връх Света Неделя. Подминаха Палас и Елидже и се спуснаха към Ксанти.

Къде ли го помъкна баща му? Горкото момче беше онемяло като пиле в ноктите на ястреб. Но този ястреб беше баща му – с добрите, големи и грапави длани. Отвори устица да попита, но Дрею – баща му – опали мулето с камшика.
Какво хубаво детенце бе Насо – с бяло личице, с кестенява косица, с очи кафяви като меката родопска есен. Светеше като икона, огряна от слънце – у дома го помнеха все засмяно.

„Тетьо, къде ме водиш?“ – попита плахо 5-6-годишното момченце, ала Дрею не отговори. Детето още повече се уплаши – онемял ли е баща му!?
В Ксанти пристигнаха на пазарен ден. Много и различен народ се бе струпал по сергиите – имаше и свирки, и емиш, и дрехи, и добитък за продан.
Баща му го свали, завърза мулето встрани, попритегна потурите си, почуди се и хвана момчето за ръка. Стисна го здраво, та то чак изстена. Родителят му опули диви и сурови очи и от гърлото му заизлизаха чужди думи: „Сатмак… Сатмак... Сатмак!“

Гласът му бе грапав като бручило – силен родопски глас, та много глави  се извърнаха. „Сатмак” на турски значи „Продавам” – какво ли продава този човек с детенцето? Но на пазара имаше малко турци и мъжът се провикна на гръцки: „Ехо ена травма!“ (ще рече „Имам една ръка“ –  и той посочи сърцето си, като добави: – „Аз съм българин. Пухо педи!“
Народът се струпа. Кой продава дете?! Непознати лица се вгледаха в суровия планинец и мъничкото момченце до него. То още не разбираше какво става. Държеше се за баща си.
„Тетьо, защо не думаш по български?“ – изви очи нагоре то.

В навалицата си проби път непознат човек с родопски дрехи: Дрею, ти ли си това? – Дрею поаленя. Той не искаше да го види познат – Нали ти си, |Дрею?“ – настояваше човекът и се представи: Андрей Момчилов Капсъзов от село Аламидере (дн. Полковник Серафимово), Смолянско.
Навалицата чу всичко – Дрею бе разпознат. „Аз съм – рече той и скръцна със зъби към познатия си – Замълчи и си гледай работата“.

Но той продължи настоятелно да го пита: „Защо продаваш детето?“
В малкото сърчице на Насо влетя гръм. Той пребледня, зарасна за земята и се вкамени ни жив, ни умрял. А Дрею взе да вика по български на своя селски: „Девет деца имам! Насо – това е четвъртото. Най-хубавото, най-каматно – продавам го, та да отчувам останалите осем. Турско е, робско е, умираме от неволя и не мога повече – и пак се провикна на гръцки – Пухоо педии!

„Полудя ли? – хвана го селският му. – Баща да продава собственото си дете. Гръм да те убие – глей какво слънце си свалил от планината. Къде го хвърляш – по чужди порти? Дрею, брате, върни детето!“
„Не се бъркай – то е мое! За много лири ще го продам – през целия път съм смятал: осем останали деца, за десет години, по 52 седмици на година – колко храна трябва, за да израснат. Толкова искам – не търся печалба“.

Съселянинът го заплю пред всички за тия думи, обърна гръб и взе да се кръсти. Дрею избърса бузата си: „И аз се кръстих, и аз се молих на Господ, но той не слезе да види как се мъча с 9 деца. Защо Бог не слезе поне веднъж да ни нахрани!?”
„Посо тимате (т. е. „Колко струва“? – попита един грък. Дрею изрече сумата. И турци, и гърци, и българи се отрупаха на пазара – да гледат как баща продава детето си. Речта им се смеси. Те викаха, ругаеха, пазаряха се. Някои взеха да опипват детето, да му вдигат личицето, да му забелват устните – както се оглежда кон за продаване. Детето се разплака. Задърпа се. „Не искам, не искам!” – все повтаряше то.

Но гърчолята клатеха глава и повтаряха: „Оморфа педи! (Хубаво дете, ще рече). 
„Сатмак… Пухо педи… Продавам дете – завика по-силно Дрею. И чак сега Насо повярва на ушите си.
„Тетьо, тетьо – заплака то – Не ме продавай! Мама не знае. Не искам, тетьо“ – и го задърпа за ръката.
„Мълчи! – смъмри го баща му. – Иде купувач“.

Намериха се доста кандидати за необичайната „стока“ – и бездетни хора, и търгаши. Взеха да се спазаряват и настояваха да се намали сумата. Но Дрею не отстъпваше нито една лира.
В тълпата се промуши един циганин, обели очи, и когато Дрею заръкомаха с двете си ръце, той сграби детето и го помъкна през навалицата. „Откраднаха детето” – развикаха се силно хора по гръцки. Дрею се обърна и изрева като ранена мечка. Спусна се през навалицата да гони циганина с детето и с едра ръка докачи скъсаното му палто. Разпра го като светкавица и циганинът захвърли момчето. И додето Дрею вдигаше детето си, оня избяга.
От страх и ужас Насо обгърна с две ръце врата на баща си, неискайки да се откъсне от него. Дрею му избърса сълзите и сам се разплака.

След час пазарът стана рехав – хората отидоха по сергиите, никой не даде исканата висока цена за детето. Наблизо се дочуха пазарлъци – купуваха теле.
Родопчанинът и невръстният му син застанаха на пазара и на другия ден – залък не вкусиха. Слънцето се вдигна. Сълзите на Дрею сами се стичаха по брадясалото му лице. Как ще живее от утре с всичките си девет деца?
„Тетьо! – доближи се до него Насо. – Не плачи, тетьо! Аз ще порасна и овцете ще гледам. Ще се отчуваме вруть (всичките).

Дрею простена и заплака на глас. Пак се струпа народ – да гледа сеир – как бащата вдига детето, как му бърше сълзите, как го слага на самара, как отвръзва мулето и как напускат тържището.
Тръгнаха си,  а Насо целият сияеше – връщаше се с баща си! Ръцете на родителя му сега не бяха като нокти на ястреб. Бяха кротки, с треперещи пръсти, топли и галеха раменцата му.
„Какво щях да направя? Как щях да продам това мое слънце. Щом ще умра от глад – нека да умра първо аз. По-големите деца ще помагат на по-малките. Колко български сираци така са се отгледали!? – а после изтръпна от мисълта за жена си Шина – Дали някога ще ми прости!?“

А в туй време малкият се обърна към него: „Тетьо – рече му той, – нищо че ме продаваше, аз пак много те обичам!“
Дрею изхлипа някак страшно и едрите му сълзи закапаха връз кестенявата косица на детето. Отпред наближаваха върховете на Родопа планина – идеха първи да ги посрещнат, заедно с елите и чановете си. И той запя: „Прекрати, майчо, сермьона,/ пет пари нямам в кесьона,/ дали да продам децана?“

Това бе песен за техния живот. Някой друг с такава мъка е изплакал и изпял тази песен.
Шина ги видя издалеч, примряла от очакване, завтече се, прегърна детето и по неговата прегръдка разбра всичко. Дрею е водил малкото на пазар – да го продаде. Тя не прокле мъжа си, но момченцето се прилепи още по-силно до пазвата й, склони главица до майчиното рамо, сграбчи с детски пръстчета дрехата й, като не откъсваше изстрадали ръчички от нея. Другите деца, наизлезнали пред портите, гледаха слисано.
Всички влезнаха в собата. Като притискаше детето, Шина хвърли едри дърва в огъня – да се вдигнат пламъци. За такива лоши дни тя бе скътала скришом залъци хляб и ги наломи на всички деца – по равно. Подаде и на Наско коматче. Но той не пожела – не отмахваше ръчички от майка си.

„Яж! – рече му така нежно тя, че Богородица се разплака от иконата.
„Не мога, майчо! Не ми се отваря устата, челюстите ми са се схванали“ – едвам говореше момчето. А братята и сестрите преглъщаха залъците.
С големите си уплашени, но щастливи очи Насо гледаше всичките си братя и сестри, гледаше добрите очи на майка си – като че ли ги виждаше за първи път. Хвърляше с обич погледи към огъня, към масичката, към прозорчето на рожделия им дом, а баща му застана зад него – и го беше срам от тези детски очи.

Шина не изрече проклятие, не изрече клетва, а прошепна: „Та нали, Дрею, аз съм раждала и деветте деца. По-малка ли е била моята болка? И неволята:да ги кърмя, да ги храня и с тебе заедно да тичаме по нивите!?“
Не изрече повече ни дума. Но заобича повече мъжа си, за да му даде нова сила, та заедно с децата да надвият на този скъп живот.
А отвън, през прозорчето, надничаше Родопа планина и гледаше как света Богородица плаче от иконата и топли пламъци играят в сълзата й…


В категории: Горещи новини