И у нас, и в Турция борбата е обща – за демокрация, справедливост и човешки права
Автор: Стефан Солаков
Народните бунтове в Турция обявиха края на ерата „Ердоган“, започнала в началото на 21 век и донесла сериозни промени в структурата на турската държава. През последните дни, както винаги се получава у нас, в България, из публичното пространство отново върлуват дежурните експерти и „всичколози“, умиращи от кеф, че ги показват по телевизията и че могат на воля да ръсят безумните си разсъждения и дълбоко погрешни анализи.
Това болестно състояние на така наречената „телевизионна експертиза“ е тревожно отражение на цялостната налудничава обстановка в нашата държава, попаднала в плен на пълчищата неграмотни „калинки“, изпълзели до най-високите равнища на републиканската администрация.
Истинските специалисти бяха насилствено прогонени от важните управленчески позиции и съзнателно обругани от медийните лакеи на властта.
Събитията в Турция изненадаха много хора у нас и най-вече онези, които разчитаха на показното си туркофилство, за да се доберат до бленувания келепир, една от популярните награди за нашенските мекерета, обслужващи интересите на Високата порта и след окончателното изчезване на Османската империя.
Телевизия СКАТ и вестник „Десант“ години наред разказват тази тъжна приказка за моралната и народнопсихологическа деградация на тези майкопродавци, които и днес не се спират пред нищо, за да завлекат отечеството назад към мрачното средновековие на турското робство.
Та, както казах по-горе, точно тези морални оръфляци се впуснаха да ни убеждават, че България трябва да подаде ръка на ислямския фашист Ердоган и да му помогне да се измъкне от народния гняв, стоварил се върху неоосманските фесове, върлуващи в югоизточната ни съседка.
Тълпи от политически мошеници лъжат като дърти цигани, когато описват икономическия рай в Република Турция и проливат крокодилски сълзи за несъстоялия се (все още) любовен диалог между Европейския съюз и Анкара.
Добре познатата на всички ционистка муцуна на бившия външен министър Соломон Паси изгря като полумесец отомански върху сините екрани на няколко телевизии, за да ни пробута поредното си невежество, така присъщо за тази доста едра „калинка“ на нашето смутно време.
Според Мони Трабанта неговият любим Ердоган бил създал средната класа в съседна Турция. Ако тази глупост беше изречена от Николай Бареков, щяхме само да се усмихнем на поредния брътвеж на психически обременения Дудук.
Но Соломон (Сюлейман, според неговото признание) е друга бира, зад неговите реплики се крият не само личното му незнание, но и стратегическите внушения на кукловодите във Вашингтон. Които са сериозно обезпокоени, че тяхното острие в Близкия изток, новият османски падишах Реджеб Ердоган, е напът да изчезне от стратегическите карти на Пентагона и ЦРУ.
Историята често си прави подобни шеги, нека само да си спомним как се сгромолясаха американските марионетки в арабския свят и в Северна Африка, станали неудобни за Вашингтон и методично подменени от по-млади и по-надъхани техни наследници.
Но напоследък и стратезите на Големия брат често бъркат поради липсата на точна „експертиза“ (колко стана модерна тази глупотевина, изречена от господин Орешарски, любимият ни премиер).
Само икономическият „бум“, осъществен от правителството на Ердоган, не успя да приспи демократичните сили в Република Турция. Мюсюлманската буржоазия, създадена още след последния военен преврат през 1980 г., когато пратеникът на Световната банка Тургут Йозал оглави държавата, бе използвана от новия султан Ердоган, за да смачка и последните демократични остатъци, наследени от бащата на Републиката Мустафа Кемал-Ататюрк.
Жестоката разправа с военната върхушка, която десетилетия наред се явяваше като гарант за светския характер на Турция, бе последната капка, преляла чашата на народното търпение. За първи път в модерната история на нашите съседи срещу един диктатор, узурпирал не само властта, но и правото на демократична опозиция срещу радикалния ислям, застават обединените сили на едно общество, жадуващо за справедливост и модерно развитие.
Десетилетия наред Турция бе разкъсвана от различни идеологически съперници, всеки от които поддържаше паравоенни групировки, потопили в кръв трудно кретащата местна демокрация. Комунисти, маоисти, крайни националисти (нека си спомним бойните отряди на „сивите вълци“), леви и десни кюрдски бунтовници – цялото това пъстро ветрило на политически бабаитлък и кръвожадно насилие спъваше страната по пътя й към интеграция с модерните европейски идеали.
Четири военни преврата и постоянното дрънкане на оръжие от страна на „гарантите“ с фуражки доведе до загубата на каквато и да е надежда, че Турция ще се измъкне от блатото на идеологическото противоборство. Днес обаче, из улиците на Истанбул, Анкара и другите големи градове на страната издигнатите от демонстрантите лозунги сочат най-новите хоризонти пред турското общество, а именно: „Единство в името на демокрацията и освобождението от ислямския фашизъм“.
Този лозунг трудно ще бъде разбран най-вече от домораслите политици у нас, мнозина от които все още се надяват да яхнат българската държава подобно на техния приятел Ердоган.
Нека припомним, че освен лудото Мони и други знакови фигури от така наречения политически елит у нас често пъти гостуваха в Анкара, за да се отъркат о този близкоизточен сатрап с тайната надежда да им открият секретна сметка в някоя от турските или швейцарски банки, криещи позорни тайни за националното предателство на новите кирякстефчовци в нашата политическа менажерия.
И Буда Борисов, и бате Сергей (гей, гей, както го зовеше навремето неговият днешен авер Сидеров) изпълниха най-невероятни мурафети, за да получат благосклонно погалване по задните части от новия повелител на Високата порта.
Странно, днес не чуваме и гък от тези мастити политици, явно уплашени, че турската революция неумолимо се приближава и към нашите граници.
Вижте само с каква истерия червените комисари посрещнаха един доста кротък поход на софийската младеж, на която отдавна е писнало да слуша натрапчивата турска реч из столичните улици и заведения.
И това не е елементарна ксенофобия, а осъзната съпротива срещу опитите на новите османци да се завърнат в старите си колонии. Срещу същата опасност се бори и преобладаващата част на съседния турски народ, а в този смисъл нашата борба е обща – за демокрация, справедливост и независимост.
Когато я спечелим, тогава и на Балканите ще се появи надеждата за едно пълноценно добросъседство и общ път към европейските ценности.
