Не съм съвременник на Вазов, но почти съм сигурен какво е искал да каже с онова прочуто „Въздухът трепери!” в „Под игото”. Нещо подобно съм изпитвал два пъти в живота си. На 10 ноември 1989 година, когато влизах с влак в София, и на 7 юни 1990, когато втрещен гледах по телевизията как над половин милион души са се събрали на митинг в нейния център, за да искат промяна, с рев, че повече така не искат.
Не съм анализатор, как и защо стана така, че три дни след това спечелиха комунистите няма да обяснявам. Но честно искам да кажа, че 23 години след това, днес, в сряда, пак в началото на юни, въздухът нощем трепери само от издутата чалга в гюбекчийниците, наричани за благозвучие „нощни клубове”.
Дори февруарските протести не усещах трептящи. Дали заради това, че в моя град манифестираха стотина души, а във Варна и София хиляди, дали заради безкрайното ми омерзение към „мъдрите глави”, които веднага залепиха на протестиращите етикет „лумпени” и ги нарочиха, че не знаят какво искат, дали заради все по-набиващите се в очи провокатори, изпратени от мазни партийни централи, за да сатанизират дефилиращите, не зная точно.
Може би беше заради почти повсеместното овчедушие в погледите, които срещах „Е, тези като ги бутнем, кой ще дойде? Дай поне те да са, че си ги знаем как и колко крадат”
Чудя се кое ми е по-противно. Истеричен почитател (от която и да е партия) – праволинеен кон с капаци или подобно мислене. Май че второто.
Защото „чугунената глава” поне е проявила някакво движение да възприеме нечия идеология, да положи усилие да я разбере (то пък едно усилие е нужно...) и (донякъде) смелост, за да отстоява.
А нихилистът априори се отказва от всякаква мисловна дейност. За да обвинява след това някого другиго, който и да е, но не себе си. И цъка „харесвам” във Фейсбук. Ето, затова днес въздухът не трепери. Трепери интернет.
Едва ли онези стотици хиляди, напълнили центъра на столицата преди 23 години, дори са допускали, че днес ще бъдем стигнали дъното. Днес 99% от тях (цифрата е фриволна, но видяхте какво се случи преди дни на изборите) ще кажат, че са ужасно разочаровани и не вярват на нито думица на онези, които ги поведоха.
Удобно забравяйки, че за да се случи това, са виновни самите те.
Защото и най-мръсната ченгеджийска конспирация, и най-голямата изборна манипулация са просто жалки, в сравнение с народния гняв на стотици и милиони, застанал срещу тях, за да ги измете. А това е съзнание, което трябваше да расте и забива дълбоки корени у нас, не след първоначалния гняв на стотиците хиляди отново да легнем удобно и да проспим бъдещето си.
Гласувайки с ясното съзнание, че искаме поредния месия. Поредния дядо Иван, хер Адолф или сър Джон, а не администратор, който да ни остави да работим и само да не ни пречи. А ако започне да го прави, да го свалим и бух – в помийната яма.
Защо тогава преди 23 години, пак в сряда, началото на юни, всички тези хора са излезли на протест? Отговорът според мен е прост – защото тогава работата беше свършена.
Омразният „първи” беше свален от своите във вътрешен преврат и от тях не се искаха никакви особено героични действия. Боли ли? Имате право да сте напълно несъгласни с мен.
Имате право да не вярвате и на заклетия седесар професор Михаил Константинов (да, оня, от изборите), който разказва за тогавашни чудовищни манипулации, хиляди гласове-фантоми и автобуси с избиратели. Но въпреки това СДС признава изборите.
„Около 30 процента от депутатите на СДС бяха доносници и ченгета на Държавна сигурност”, твърди професор Константинов. Интересно защо обаче, когато хората видяха, че това лъсва, започнаха да играят глухи, слепи и омерзени, а не ги измъкнаха оттам с ритници?
И въздухът пак да затрепери.
Имам приятел, който е леко лудичък (те почти всичките ми са такива). Софиянец е, гражданин, с ярка позиция, която постоянно държи да заявява. Когато аз, задочникът, отивах на изпити и очни занятия там, постоянно ме разкарваше по митинги и събрания.
Та един ден, преди година, го стегнала шапката, нахвърлял в една мешка разни полезни неща, целунал жената и газ на мотора. Обиколил половин България, ходил до Плевен, където с него оставихме една година от живота си, видял бившите полигони, по които търчахме и лазихме и плюл и псувал разсипията.
После отцепил на север да види разни други бойни другари и решил да мине Дунава. Там седнал да пие бира с един румънски полицай. От дума на дума комшията му рекъл, че сами сме си виновни за лошия хал, защото сме били страхливи, а не сме направили като тях – да изметем ченгетата и политическата полиция от обществения живот.
„Кротък” е последната дума, която описва моя човек. Виждал съм го, като по-млади, да „пали на четвърт” и да бълва огън и жупел. „Прав беше копелето, кво да му кажа...” – отрони пред мен, когато ми разказваше за моторните си приключения.
Такива несвързани мисли се въртят из главата ми днес, в сряда, в началото на юни. И се чудя дали ако някога измислят машина на времето, както я е описал Хърбърт Уелс, ще има нужда да се върнем с нея пак по онова време, когато въздухът трепереше и всяко сърце вибрираше в тон с другото, със стотиците хиляди.
Ако след това се развием по същия начин, едва ли.
Днес въздухът не трепери.
