Или харесвате Иво Сиромахов, или го мразите. Средно положение няма. Но към който и от двата вида читатели да се числите, със сигурност ще останете силно изненадани. Вие просто няма да повярвате какво четете. Но наистина е той.
Двадесетте разказа от „Очила” са на светлинни години разстояние от телевизионните шеги, които авторът измисля всяка вечер за „Шоуто на Слави”. Което изобщо не означава, че качеството им е на по-ниско ниво.
Чувал съм от автора: „Не зная как да я окачествя, вероятно хората очакват от мен само таш*ци...“
Ако сте прехвърляли останалите книги на Сиромахов, ви е ясно какво ще прочетете зад предната корица. И тук вече ви завиждам за изненадата, че ще отворите книгата за пръв път.
Ако всички разкази в „Очила“ не ви направят силно впечатление, имам лоша новина за вас – отказвайте се от четенето на книги и бегом към първата гьобекчийница, заоблили сте мозъчните гънки необратимо. А идиотската действителност, в която живеем, е заличила напълно сърдечните ви такива.
Първо – в сборника няма и помен от нахаканата телевизионна арогантност, която се сипе в шоуто с главен сценарист Сиромахов. И като че ли това е най-шокиращото, още от първа страница на първия разказ „Снежен човек”. А на последната с мъка ще се удържите, да не търкулнете и вие една сълза, като от въгленото око на снежното творение.
Мисля си, че двадесетте неща на Иво могат, някак си, условно, да бъдат разделени на две вдъхновения – тъжна романтика и рачен сарказъм.
Разбира се, ако сте следили неговите изяви на екран и с перо, сте убедени, че авторът ги може еднакво добре и двете неща – и тъгата и сарказмът. Тук, обаче, като че ли достига категорично първата класа.
Ще ви допадне почти разплаканата реминисценция за старото училище, с дървения пергел по математика и вехтия глобус по география, когато всички бяхме чисти деца, с широко ококорени за цялото познание на света очи.
Ще ви хареса и почти зловещата история за бай Хосам и неговото кафе, което накрая избива няколко десетки души, поругали красотата в името на „МОЛ- овата” естетика от последните истерични години.
А в краят на някои от творбите направо си прилича на класическите завършеци на диаболизма на Светослав Минков („Хладно за сезона”, „Съпругата ви не мисли така”...)
Напълно убедените в безкомпромисния сценичен образ на Иво Сиромахов с изумление ще открият в „Очила”... разкази за любовта – „Залез и цигулка”, „Нежна е нощта”.
Личният мой фаворит от този цикъл е „Чадъри”.
История, като почти от френски филм от 80- те години на миналия век. В която сякаш под звучите на акордеон усещаш първо леко притеснено, а после почти болезнено как си пропуснал да кажеш „Обичам те” на човека, на когото винаги си искал.
И така, от развлекателно-мрачноватата фикция „Направени сме ний от сънища” (намигване към „Бурята” от Шекспир, през идеята как от писналата ни всекидневна реалност можем да видим (ако искаме) истинския и шарен живот на „Улицата”, до отчайващия реализъм на последния пирон – едноименния „Очила”.
Да, „когато си на десет години, нямаш милост към по-слабите.”
„Очила” – напълно непознатият Иво Сиромахов. Задължителна!
Четете тази рубрика с любезното съдействие на книжарница „Хеликон” Бургас.
Е дотам ли стигнахте, да възхвалявате славитрифонофската отрепка написала и изрекла толкова много гнусотии за България и Българите. Но като се замисля, че в следващия материал възхвалявате някакъв разбойник нещата си идват на мястото.
История, като почти от френски филм от 80- те години на миналия век. В която сякаш под звучите на акордеон усещаш първо леко притеснено, а после почти болезнено как си пропуснал да кажеш „Обичам те” на човека, на когото винаги си искал.
