За някогашните лазарки и за това как преди шест години в дунавския град възродиха празника
И аз съм била малко момиче, и аз съм лазарувала. Баба ми изтъкала малък червен пещимал, имах красива престилка със стари парички
Автор: Николинка Христова, секретар на НЧ „Напредък 1871” Никопол
и украсена със „златна” сърма, фустата с бяла дантела отдолу. Не си спомням шевиците по ръкавите, но кърпата за глава ми беше любима. Имаше оплетена дантела с мъниста. Щом я докопвах, почвах скришом да откъсвам от мънистата да си правя гривничка.
Оправдавах се с молците в скрина. Майка се чудеше – как така молци ще похапват памучни конци и мъниста на равни разстояния от двата края. Въпреки че пищималът беше малък доста, време мина, докато съотношенията в размерите добиха приличен вид.
Като се съберем приятелки, най-голямата запяваше лазарска песен, че да си я припомним.
Обикаляхме квартала – аз, Мичето, Виолета, Ани, Дичи и още някое момиче с голяма кошница, която да обяд пълнихме с яйца, дето ни даряваха жените щом си изпеем лазарската песен и изиграем правото лазарско хоро. Веднъж нещо предъвках песента и стопанката, уж приятелка на мама, ме скастри – „Забравила си думите, кажи едно стихотворение!”. Казах, иначе няма яйца.
Преди много години ни даряваха с яйца, орехи и някоя ябълка. За нас, лазарките, най-важният момент беше краят на лазаруването – да преброим яйцата, да ги разпределим по равно и… да не счупим някое от тях. Все намирахме начин да се похвалим на други момичета от други групи колко много яйца сме събрали.
Моите дъщери също обличах в национална носия и ги водих по съседи да лазаруват, че как иначе – няма да им носят кокошките като не ги зачетат лазарки. Момичетата вече не се събираха на групички да лазаруват. Майки и баби поединично поддържахме традициите.
Станах баба, дойде моят ред да си гиздя внучката. Преправих един пищимал, престилка и риза по мярка като за моята Радост.
Направих и северняшки косичник и елече – лазарка за чудо и приказ. Обиколихме всички апаратаменти от блока, съседните къщи – всички се радват, дават яйца, бонбони, шоколади и пари... Но на мен нещо ми липсваше. От време на време се разминавахме с други малки лазарки, водени от майки и баби из квартала. Нагиздени с хубави носии, на други им оплели пищимали, щото нямат по-малки.
Сетих се какво ми липсва. Тая хубост от красиви момичета, облечени с национални носии, с венчета от първите пролетни цветя на главата и малки кошнички, препълнени с яйца и бонбони, трябва да се види накуп. И нали съм си читалищен деятел, спретнахме нов празник – празник на лазарките и конкурс за най-хубава лазарка с един поменик условия: да са лазарували по къщите, да са с лазарско венче и носия, да носят кошниците с яйца и т.н. Сборен пункт на площада!
Първата година имахме притеснения – ще дойдат ли лазарките, ще има ли кой да ги гледа и да слуша концерта в тяхна чест. И като се занизаха едни пъстри групички от всяка улица към площада – в средата лазарката наобиколена от роднини. На нас, организаторите, ни се върнаха усмивките.
За шести път тази година, на 27 април, в Никопол ще се проведе празник на лазарките и конкурс за най-хубава лазарка. Журито всяка година е затруднено да излъчи красавица и връчва документ – грамота за най-хубава лазарка на Никопол за съответната година, с подпис и печат – да се знае, че всички са красавици. Има и награди. Малките финансови възможности ни учат да сме оригинални.
Веднъж всички лазарки получиха наниз „жълтици”, изплетен с червен конец против уроки, друг път – везано коланче, комплект гривна с герданче. За да са сигурни лазарките, че са най-хубави, веднъж им подарихме огледалце – щом погледнат в него, да видят най-хубавата лазарка на Никопол. В празника участват лазарки от съседните села, от Плевен, Русе, Варна.
Никополските лазарки си пускат венеца в река Дунав още същия ден, не като преди на следващата сутрин. Води ги Кумицата, след тях тръгват роднини, гости и зрители и става още по-весело.
Тази година Кумица ще бъде Ася – ученичка в 12 клас. Досега нито един ерген не е скочил във водата да извади лазарския венец на момата, дето харесва. Кахърим се, че надалеко ще се омъжат, но нейсе, още им е рано. Лазаруването е пролетен обичай за момичета, дето могат вече да момуват, да ги задяват ергените. Важно е българската традиция да продължава.
Празникът на лазарките в Никопол става чудесен, защото мало и голямо се стича на площада да ги види. Като по поръчка времето винаги е топло, че и слънчево. И оттогава насетне то е с нас – вече шест години.
