Европа го нарече „Освободител на България”

Автор: Маргарита Атанасова – Арачийска

Априлското въстание от 1876 г. избухва в разгара на Източната криза и я възпламени още повече. Жестокото му потушаване „с огън и меч” предизвика широк отзвук по планетата и възбуди гняв и възмущение сред широки слоеве на европейската общественост. Българският въпрос се настани в европейските кабинети и предизвика горещи дипломатически спорове, които в крайна сметка доведоха до освободителната Руско-турска война.

В помощ на изстрадалия български народ се разгръща мащабно международно движение. Учени, общественици, писатели, дипломати и кореспонденти от различни страни издигат глас, за да заклеймят извършените нечувани жестокости спрямо българското население и да настояват за преразглеждане отношението на Европа към поробените народи в разпадащата се Османска империя.

Сред тях особено се отличава със своите репортажи Джанюариъс (Януари) Макгахан, който е специален пратеник на „Дейли нюз” в България.
Неговото име и до днес е много популярно у нас, но историята на краткия му 34-годишен живот е почти неизвестна. Той се ражда на 12 юни 1844 г. в старата ферма „Гълъбов хребет” в близост до Ню Легсинтън в щата Охайо. Преди да се пресели от Ирландия в Америка баща му Джеймс Макгахан е служил в кралския флот на борда на кораба „Норъмберланд”, който през далечната 1815 г. откарва Наполеон Бонапарт към заточението му на остров Света Елена.

От първия си брак Джеймс има 9 деца, но след като съпругата му Флоранс умира, той се жени повторно за 30-годишната Хенриета Демпс. Тя му ражда още трима наследника – Джанюариъс, Аугустус и Джон. Когато бъдещият журналист е на 7 години, баща му умира и „порасналият достатъчно” първороден син започва да помага на майка си в издръжката на осиротялото семейство. Покрай трудностите той проявява силен дух и развива у себе си голяма любознателност и всестранни адреси към всичко, особено към литературата и дори създава около себе си литературна младежка група.

През 1868 г. решава да замине за Европа да учи езици и право. Установява се в Брюксел. Но съдбата му поднася изненади и той се включва във Френско-пруската война, а после заминава за Русия, където участва в експедиция в Сибир и в Казълкулската пустиня в Средна Азия, през която минава със сподвижника си – американеца Юджийн Скайлър. В Сибир се запознава с полковник Михаил Скобелев – известния по-късно генерал, с когото стават близки приятели и дори участва с него в Руско-турската война до последния си ден...

По време на престоя му в Русия у него пламва първата любов. Джанюариъс се влюбва в една от трите дъщери на руската дворянска фамилия Елегини – Варвара, която често му превежда поверителни писма от руски на френски. „Бяхме решили да се оженим след завръщането му от Южна Русия” – пише тя. Но той отново потегля на път – Женева, Кьолн, Париж... Варвара изгубва връзка с него, но най-после успява да го открие във френската столица и след няколко седмици двамата се женят. „Завърнахме се в Петербург през пролетта на 1873 г. През април аз придружих моя съпруг и неговия спътник Юджийн Скайлър  - секретар в американската легация – до Саратов, почти до границата с Азия” – подробно разказва тя.

След месеци той пак е в неизвестност и така целият им брачен живот минава с кратки щастливи епизоди на семейно щастие. На 13 август 1873 г. се ражда синът им Павел (Пол).
През 1875 г. Макгахан отново е на път – сега е изпратен с парахода „Пандора”, за да опише експедицията през Беринговия проток към Тихи океан, която търси тленните останки на сър Франклин.

Събитията в България през 1876 г. го отправят съм най-горещата точка в Европа. По този повод съпругата му пише: „По това време до нас стигнаха слуховете за събитията, станали в България. Този път Макгахан бе призован за кореспондент на лондонския вестник „Дейли нюз”... Когато напускаше обходените села в България, жени, деца и мъже целуваха ръцете му и молеха за помощ. „Няма да мине и година – казваше им той – и вие ще ме видите тук с руската армия”. Събитията потвърдиха неговите думи – продължава Варвара. – Разказите на Макгахан за ужасните изстъпления на бошибозуците разтърсиха целия английски и руски народ.

На масови събрания те бяха четени и неговата световна слава означаваше падане на правителството на Дизраели, налагаше на общественото мнение развързване ръцете на Русия за намеса и освобождаване на славянските братя от Турция. Така Макгахан стана известен с името „Освободител на България”... „Аз останах в Париж заедно с Пол... до есента на 1876 г. Макгахан ми писа от Цариград, че не може да напусне Турция и искаше да отида с детето в Букурещ. Аз сторих това...”

Джанюариъс не е само страничен наблюдател на случващото се у нас. Той обхожда всички окървавени места. Неговите репортажи, писма и телеграми описват жестоки картини. По думите на съвременниците му те са „крупно явление в европейската литература”.
Макгахан става очевидец на ужасяващи гледки, които не може да забрави до края на дните си. Самият той става войник в руската армия и грижейки се да болни от тиф свои руски приятели, се разболява и умира едва 34-годишен. „Тази болест върлуваше в Сан Стефано, където Макгахан ходеше да види ген. Скобелев – пише Варвара. – Научих от д-р Петерсон, че мъжът ми е болен от тифус. Докторът дори не скри, че Макгахан умира и предложи да го видя, когато е заспал. Той почина на 9 юни 1878 г.”

Журналистът прави неимоверно много, за да разобличи турския варваризъм и да отвори очите на английския премиер Дизраели за бруталните истини, тъй като той не е вярвал в дивашкия садизъм на Османската империя.
Всъщност истината за турските зверства се появяват в „Дейли нюз” още през юни 1876 г. в две дописки на постоянния кореспондент Едуин Пиърс. Но в парламента Дизраели с подигравка отхвърля тази информация. Официозите в Англия не остават назад и наричат сведенията на Пиърс „сензационни и недостойни за внимание клюки”. Именно тогава директорът на „Дейли нюз” изпраща като свой специален пратеник в България Макгахан – за да потвърди или отхвърли изнесеното във вестника.

Десетте дописки на американеца от ирландски произход буквално взривяват общественото мнение на Острова. Дотогава Дизраели твърдоглаво настоява, че имало издевателства и от двете страни, че българското въстание било изцяло „чуждо подстрекателство” и яростно защитава турското правителство и армия, която според него само въдворявала „ред”.
Английското общество изразява гневно несъгласие с политиката на Англия и бездушието на властниците й. Жените от Ковънтри правят петиция в подкрепа на страдащите българи от над 100 страници. Дописките на Макгахан са преведени на почти всички езици. Целият свят е ужасен. Английската кралица обаче остава невъзмутима и изпраща свой портрет на султана в знак на приятелство.

Власт и общественост застават на две противоположни позиции, но журналистиката успява да докаже истината.
Шест тома с документи, дописки, меморандуми и резолюции пълнят Форин офис. На 2 август, когато Макгахан изпраща страшната си дописка за Баташкото клане, английският министър на външните работи лорд Дерби телеграфира до посланика си в Цариград: „Възмущението на всички класи на английското общество е стигнало такъм връх, че ако в краен случай Русия обяви война на Турция, правителството на Нейно Величество ще бъде практически лишено от всякаква възможност да се намеси в защита на Османската империя”.

Разтърсващата дописка на Макгахан от 2 август е озаглавена „Батак – долината на смъртта и хората без сълзи”. Той я диктува във вид на дълга телеграма от Пазарджик, а пълният текст изпраща с писмо от Цариград. Той се публикува 20 дни по-късно.
Стотици писма заливат редакцията на ежедневника. Публикацията се чете в цяла Англия. Частни лица я размножават на свои разноски и я разпространяват. Т­ова налага скорошното й излизане в брошура със заглавие „Изстъпленията в България – последни истински детайли”.

В четвъртото си писмо, озаглавено „Панагюрище: със знаме всичко е възможно”, което изпраща от Пловдив на 10 август 1876 г., покрай зловещите описания специалният кореспондент се спира и на Райна Попгеоргиева. Когато той, заедно с Юджийн Скайлър, се среща с арестуваната Райна Княгиня, тя дава следното описание на Бенковски, който й е възложил да ушие байрака на въстаниците: „... висок хубав мъж, с руси мустачки и сини очи, много красноречив, с пламенен дар слово...”

От думите й става ясно, че въстаниците се надявали Сърбия „да отвори война с Турция”, което щяло да ги улесни, но това не станало. Тези нейни сведения са почти неизвестни днес. От записките на Макгахан научаваме, че нейният баща бил застрелян от турците в собствената им къща, а тя и майка й сами изкопали гроб в градината, където да го погребат. Когато турските власти научили, че тя е ушила знамето, издали заповед за арестуването й. „Горкото момиче, въпреки сълзите и молбите, които биха умилостивили тигър, била съблечена гола, пребита, оплювана и отново изнасилена...

На другия ден била изпратена в Пазарджик. Тук... тя била освиркана, подигравана, замеряна с кал, оплювана и обиждана с най-мръсни епитети, които една турска сган може да намери... Паднала в несвяст... тя била захвърлена в една талига и откарана в Пловдив, заключена в местния затвор и държана на хляб и вода до идването на Скайлър. Тогава болна, с разклатено здраве и разбито сърце, тя бе пусната на свобода”.

Заслугите на Джанюариъс Макгахан за освобождението на България са несъмнени. Затова, чествайки годишнината от Априлското въстание, е редно да сведем глава в знак на признателност пред неговото велико дело в полза на страната ни.


В категории: История , Горещи новини