Антоанета и Стефан са неотлъчно заедно – и в лошо, и в добро
18 Април 2013, Четвъртък
Антоанета Карагерова от Павликени, останала парализирана след нелепа катастрофа, вярва, че отново ще проходи и ще стане булка
Историята на Антоанета Карагерова е достойна както за роман, така и за сценарий на касова холивудска продукция.
Автор: Здравка Христова
Това е един действителен разказ за силата на човешкия дух, любовта и майчинството. Бременната жена от Павликени преживява едновременно кошмара от тежка автомобилна катастрофа, последствията от настъпилата парализа и радостта да стане майка.
„Най-голямата ми мечта е да проходя, за да се грижа за близначките ми и вярвам, че това ще стане“ – с тези думи ни посреща пред дома си 35-годишната майка-героиня, която е смятана за медицинско чудо в световен мащаб. Вече цяла година тя е прикована към инвалидната количка след тежък инцидент на пътя, в който попада, докато е бременна в четвъртия месец.
Фаталната Първа пролет
На 21 март 2012 г. след работа Антоанета, която всички наричат галено Ани, и мъжът на живота й Стефан отиват да оставят багаж при родителите й в Сухиндол. Младата влюбена двойка живее в Павликени, откъдето е Стефан. Около 18 часа, само на километър от градчето, шофьор с 3 месеца стаж зад волана предприема изпреварване на голфа им, настъпва тревата край пътя, завърта се и удря колата им. Автомобилът със Стефан и Антоанета се преобръща по таван. Мъжът получава травма на ключицата си, но отказва операция, разбирайки за тежкото състояние на жената до себе си.
„Стефан успя да излезе. Аз се мъчих да се изместя като се държа за волана, но не можах“, с мъка връща лентата назад Ани. Откарват я до болницата във Велико Търново със счупени 5-и и 6-и прешлен. Прекъснат е гръбначният й стълб. След 3-часова неврохирургична операция тя е стабилизирана, но лекарите не дават надежди, че ще ходи отново. Те предупреждават, че при тази травма и следствие на упойката и силните антибиотици бременната в четвъртия месец жена ще загуби бебетата.
Става обаче чудо – ембрионите са добре, няма отлепена плацента и бременността продължава напук на всяка медицинска логика.
Ани прекарва 4 месеца и половина прикована към леглото в болничната стая. Неотлъчно до нея е Стефан. И тогава, и сега той не откъсва сините си очи от нейните. Шегуват се за онези тежки месеци в лечебното заведение, където всички ги опознават. „Бяхме къде ли не – в реанимация, неврохирургия, гинекология, рехабилитация... Имаше тежки моменти, когато толкова бях сломена психически, че избухвах и гонех всички, за да си поплача сама“, разказва препатилата българка за онези дни преди да роди близначките. Красивите й големи като на кошута кафяви очи и сега се пълнят със сълзи.
Дани и Рая вече казват „мама“
Близначките Рая и Даниела се появяват на бял свят чрез секцио. Те тежат съответно 1,3 кг и 1,6 кг и престояват месец в кувьози, за да наваксат ниското си тегло. Кръстени са на двете си баби. Рая е взела сините очи на баща си, а Дани – шоколадовите на майка си. Толкова са жизнени, че дремват само по няколко минути и отново са готови за игри. „Вече гукат. И май казаха „мама“ – с умиление ги хвали Ани. Неуморните пъргави близначки дори правят първите си опити да проходят. „Отсега обаче проявяват ревност.
Все искат индивидуално да им се обръща внимание и настава голяма сръдня, когато едната вземе играчката на другата. Много са забавни – включва се в разговора и баща им Стефан и добавя: – И двете с охота си изяждат храната от детската кухня и не се мръщят на бебешките каши. Вечер, когато дойде времето за къпане, настава истинска битка. Толкова са щури нашите дъщери, а при къпането сякаш ги поливаме не с вода, а с енергия“.
Мъжът си е взел отпуск по бащинство и чевръсто се справя със събличането и храненето на близначките. В отглеждането на вече осеммесечните момиченца и ежедневните грижи за тях по неволя се включва и майката на Стефан. От години баба Димитранка работи в Италия, където гледа възрастни хора, надявайки се да изкара така до пенсия. Но заради случилото се нещастие се налага да се прибере по-рано в родината.
Антоанета не крие признателността си към нея. „Тя е свекърва-мечта. Викам й майко, въпреки че със Стефан не сме женени“ – с топлота споделя осакатената от нелепата катастрофа млада жена.
С нейната инвалидна пенсия, с майчинството, което получава Стефан, и с детските, семейството си осигурява на месец бюджет от близо 600 лева. От тях първо заделят нужните средства за отглеждането на близначките, после за сметките и накрая почти нищо не остава за младите родители. В предишното им жилище се отоплявали с дърва, за които харчели по 1000 лева на сезон. Сега обаче се топлят на ток и сметките им са още по-големи. Но пък много познати и дори непознати всячески им помагат, за което двамата са им безкрайно благодарни.
Операция в Израел крепи надеждата
Ани става към 8,30 часа. За половин час Стефан се занимава с масажите й, които са необходими за поддържане на мускулен тонус. „Той ми е личният рехабилитатор. Същото е и вечер. Няма как, трябва постоянство, ако искаме да има прогрес. Вече имам малки усещания в гърба.
Крепи ме надеждата, че може да стане и операцията в Израел за присаждане на стволови клетки, за което бившата здравна министърка Десислава Атанасова ми обеща. Притесняваме се, че нещата се бавят, но научих, че лично с моя случай се е заел израелският посланик. Документите ми са изпратени в болница в Тел Авив и чакаме евентуална дата за тамошните прегледи и изследвания. Вярвам, че това ще стане скоро“, обнадеждена е Ани.
Тя и Стефан се надяват на финансова помощ от държавата за лечението и престоя в далечната страна. „Казаха ни, че грижите за мене в Израел можело да са нещо като компенсация за грижите на българските лекари, положени за ранените в атентата на летището в Бургас. Той беше на същата дата, когато ни се родиха бебетата“ – обяснява Стефан.
Покрай притесненията около заминаването, къде на шега, къде наистина, Ани споделя, че има и друг голям проблем. „Страхувам се да летя със самолет. Ще трябва да ме приспиват с успокоителни, за да ме качат на борда. От операцията толкова не ме е страх, колкото от полета“ – признава си препатилата жена. Но мъжът, с който споделя живота си, я подкрепя: „До теб съм, само да тръгнем“ – успокоява я той и в сините му очи проблясва пламъчето на надеждата.
Любов като в романите
„Всеки ден му казвам, че го обичам. По няколко пъти. Той е опората ми в живота. Такива като него са малко“ – признателна е Ани, че все пак съдбата е била благосклонна към нея поне по отношение на партньора й.
Любовта помежду им се развива като на кино. Тя работила в офис в Сухиндол, а той – във фирма доставчик на интернет. Един ден екип на компанията пристига на работното й място, за да прокарва интернет връзка и в този момент стрелите на Амур пронизват и двамата. Само след един месец те се събират да живеят заедно.
Преди да се случи фаталният инцидент на пътя, Стефан и Антоанета имали планове за сватба. Засега този щастлив момент се отлага, но Ани вярва в добрия край на нещастната си история и твърдо се зарича: „Когато проходя, ще стана булка“!
Че им предстои хубаво съвместно бъдеще е убеден и Стефан. „Тя отново ще бъде душата на купона. Такава съм си я харесал – все на дансинга и първа на хорото. Дано скоро да доживеем това, защото тя го заслужава“ – допълва той.
