Несъкрушимите български родопски песни


Несъкрушимите български родопски песни
Манастирът „Св. Троица“ в Гела, където е бил „капанът за деца“. Новата църква е построена на мястото на съществувалата някога света обител, разрушена по-късно от турците и съградена след войните през 1915 г.
10 Април 2013, Сряда


За войника със зашитата уста, за скритите моми и капана за деца, възпети от певците на древната планина

Автор: Никола Гигов

Всичко може да се разруши, но песента притежава уникалната способност да се съхрани жива вовеки. Ще направим едно показателно сравнение – известната с богатата си култура Франция  е създала 8 000 народни песни, могъщата Германия може да се похвали с 50 000 народни песни, а една малка и поробвана България е създала 300 000 народни песни, като толкова са само записаните от тях. Не случайно проф. Ходзко от Парижката катедра по славянски езици казва по този повод: „Народът, който е създал такива песни, е един от най-поетичните народи на света”.

От половин век бродя из Родопите, България и по цялата планета и записвам знайни и незнайни песни. Някои от тях разказват потресаващи истории, откъртени от самото
страдащо сърце. Това, което те припяват, не може да се срещне в нито един учебник по история. Ето какво разказва изворният фолклор:

Зашитата уста

Някога взели един родопчанин в турския аскер. Насила го взели – не било по сърцето му да стреля по своите с пушка. Ругали го, блъскали го, крещели му: „Сус бе, гяур, да  не гъкнеш!”
Измъченият родопчанин търсел, но не намирал сгода за бягство. Въпреки това не се отчаял. Опитал да се самоубие, но го спасили. Най-сетне, в един почивен ден, пред цялата турска войска, която била в отдих, той взел войнишката си губерка, внизал в нея здрав конец и на три места пробол двете си  устни – зашил си устата.

Станал голям скандал: как тъй ще има войник със зашити устни! Не яде, не говори, само козирува. А покрай прокараните през плътта здрави конци се стичали струйки кръв...
Налегнали го, отшили му устата. И го изправили пред висшите турски офицери и
слисаната турска войска. „Защо си заши устните?“ – попитали го те, а той с болка отвърнал: „Аз съм родопчанин, расъл на воля. Ако не мога да кажа каквото мисля и ако не мога да изкарам една песен – за какво ми е тая уста – само за чорба ли?
Тогава го накарали да изпее една песен.

И войникът със зашитата уста, с шест кървави рани на устните, запял с цяло гърло: „Чужда е земя притъжна, /кайно е майка мащеха./ Наша е земя разтъжна,/ кайно е земя рожделна“.
Докато извисявал глас, от устните му се стичали шест вади кръв, а от очите му капели едри сълзи...
Уволнили го. И го пуснали да си иде – с шест кървави рани на устните и една
тъжна песен, откъртена направо от сърцето. С тази песен родопчанинът си откупил или по-скоро извоювал свободата.

Величието на трагизма    
 
През ХVІІ век в Родопите (От Костенец до Станимака) нашествениците разрушили
218 църкви и 33 манастира. Книгите били изгорени, ценностите – разграбвани... Българският народ станал 2 милиона и 400 хиляди. Как да се съпротивлява пред такава
голяма и силна империя?

До родопския връх Перелик извисявал снага манастирът на село Гела. Той бил избран за сборен пункт – наречен бил „Капан за деца”. Там събирали момчетата, за да ги препратят към Анадола и да ги направят еничари.
Сякаш смерч минавал над страната ни. Мъжете избивали в битките, отвличали жените, а децата вкарвали в този страшен „капан“.

Една  огнена българка – вече фереджосана (ще рече почернена с фереджето), в борбата против озлочестяването успяла да се отскубне, хванала гората и затърсила дома си, който бил запален и ограбен. На прага на горящата й още къща седяла майката на тази смела българка. Те се видели – потресени и двете – и дъщерята взела да корди (припява)  като при задушница. „Анайко (майко)“, шепнела и повтаряла тя.

Така, съкрушена от загубите, запяла с глас – комос, най-печалния глас, който може да издаде едно разкъсано от мъка сърце: „Първо чернило – либе убиха, анайко./ Второ чернило – брата затриха, анайко./ Трето чернило – най-черно беше, анайко./ Син от ръките ми взеха, анайко, анайко“!

Докато записвах със сърцето си тази песен на Огнената българка, и на мен се спуснаха сълзи от очите и се замислих, че тези четири стиха на песента са повече от цял том история. Запазена от техните потомци. Чрез нея се докоснах до величието на българския трагизъм. С тази песен от два станахме  9 милиона, нищо че сега от 9 се стопихме до 7. Но тази песен ще ни издигне по-високо от Шекспировите небеса. Защото, макар и почернена, Огнената българка пее...

Под бурята поникват песни

Ако можехме да чуем легендарния глас на баба Алтъна, бихме чули следните думи: „Ех, синко, тук, под връх Перелик, се роди най-хубавата родопска песен! Еничерско време беше – кърваво време. Грабеха ни момичетата, но ние скрихме момите, за да има  тоя Балкан нови мъжки рожби. Облякохме девойките в дрипи, за да не свети красотата им. Наричахме ги „скритите”.

Един ден от Перелик слезе хайдутин. Беше нарамил пушка. Свали калпака пред мене, поклони ми се и рече: „Бабо Алтъно, бъди ми майка и ме съди! Бих се и ще се бия с душманите на тоя Балкан, но сърцето ми не изтрая – избрах си изгора от твоите моми, „скритите”. „Че как си я избрал, синко, като са в дрипи и скрити!“ Юнакът ме заведе на скришното място, отиде при най-личната мома и й рече: „Тебе те избрах, ти си ми  на сърце. Открий си лицето да видя бяло ли е, или черно“!

Тогава  момата метна дрипите си встрани и със силата на цялата си скрита болка запя: „Бяла съм, бяла, юначе./ Цяла съм света огрела./ Един бе карлък останал/ и той не шеше остана,/ ам беше в могла утонал...“
Тя пееше, а  ние плачехме... Поведе  юнакът момата нагоре, отведе я с благослов от мене, а тая песен  остана като венчавка... Да знаеш, синко, всички родопчани са чеда на баща-юнак и на майка-певица!”

Послеслов

Зиме Родопа е бяла, много  бяла, чисто бяла, но тази планина никога не е вдигала  бяло знаме.
Пролет Родопа е зелена, много зелена, чисто зелена, но тази планина е избрала мъдростта на вековете.
Лете Родопа е цветна, много цветна, чисто цветна, но тази планина е избрала аления  цвят на кръвта на борците.
Есен Родопа е червена, много червена, чисто червена, но тази прострелвана планина никога не е умирала.
Бяло, зелено, червено.
Свободата.
Бийте,  родопски чанове! Звънете за България!


Насилието върху мирните жители на Родопите да приемат исляма е било жестоко Сто и десет годишна българка родопчанка с 60-годишния си внук Стара родопска къща Изглед към връх Перелик в Родопите

В категории: История , Горещи новини

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки