Пътят до победата няма да е лесен

Автор: Стефан Солаков

Държавата се разпада пред очите ни. Срещу протестиращите граждани, борещи се срещу пладнешкия грабеж на монополите, бяха хвърлени застрашените от уволнение миньори, чиято житейска съдба зависи именно от алчните монополисти, стиснали в смъртоносните си клещи цялата ни обедняла и нещастна страна.

Насъскването на различни социални прослойки е коронен номер на управляващата ни олигархия и на нейните основни помагачи в лицето на марионетните правителства и на продажните синдикати, чиято двойна игра лъсна особено отчетливо през бурните дни на народно вълнение.

На фона на този обществено-политически колапс все по-застрашително се очертава призракът на нова, още по-съкрушителна икономическа криза, която би могла окончателно да срути и без това изгнилите финансови темели на клатушкащата се държава. Колкото и странно да звучи, спасението от тази национална Голгота, пред която е изправено отечеството, поне в тези дни на върховно изпитание, е поверено на държавния глава Росен Плевнелиев.

Споменах думата странно, защото си спомних купчината невъобразими гафове, с които се прочу нашият президент през първите две години от своя мандат.
Тук, на страниците на „Десант“, често сме се шегували, но още по-често възмущавали от неприсъщите за един сериозен държавен ръководител изпълнения на Росен Плевнелиев както у нас, така и в чужбина.

Днес обаче, когато пред България стои изключително сериозно въпросът за бъдещото й политическо и икономическо развитие, ние сме готови да забравим комичния образ на досегашната Бойко-Борисова пионка и да подкрепим раждането на една силна президентска фигура, способна да поведе страната в правилната спасителна посока.
Едно обаче е да желаеш, друга е жестоката действителност. Още през първите дни на политическите комбинации около служебното правителство господин Плевнелиев показа, че изпитва панически страх от историческата задача, с която го натовари динамичното и сурово време, в което живеем. Както се пошегуваха в социалните форуми, днес ни е нужен не президентът, а неговата съпруга, оказала се много по-принципна и неотстъпчива, отколкото е държавният ни глава.

Атакуван от всички страни от лобистите на икономическата мафия, Плевнелиев е напът да допусне редица фатални грешки и да предостави изпълнителната власт в ръцете на онези престъпни кръгове, срещу които от седмици насам се бунтува цяла България.
И докато президентът се готви да извърши опасния скок над пропастта на националното безвластие, политическите партии, които съвсем очаквано се превърнаха в обект на народната омраза, продължават надпреварата за оцеляване, въпреки гневните закани на войнствената Улица.

Прочутият гьонсорат Иван Костов без никакъв свян поиска да състави програмно правителство, сякаш за да затвърди убеждението за безсмъртния цинизъм на съвременния български политик.
Срещу него скочи Волен Сидеров и заплаши с партизанска война, в случай че Вуйчо Ваньо успее да го задмине и да се облажи, макар и само за два месеца, с премиерския пост. Мила родна картинка!

Противно на всякаква логика, вместо да се разбягат на всички страни, плъховете от потъващия политически кораб са готови да се избият помежду си, за да се докопат, макар и за кратко време, до капитанския мостик.
И докато родните мишоци се боричкат върху гаснещото тяло на българската държава, външните душмани не спят и чакат само най-удобния момент, за да нанесат нови чувствителни удари върху сигурността на нашата страна.

Съседна Турция вече демонстрира готовност за нови претенции по отношение на човешките права на така нареченото турско малцинство в България. Главният софийски мюфтия, който преди дни лицемерно се прегръщаше с Бойко Борисов и го черпеше с баклава в Правителствената болница, наскоро се изтъпанчи пред телевизия „Алджазира“ и нададе сърцераздирателен вой: „В България държавата се опитва да асимилира мюсюлманите!“

Според този приятел на бате Бойко „Възродителния процес” у нас продължава вече 130 години и се е превърнал в национална идеология на всички български правителства. Браво, целувката на мюсюлманския Юда се оказа заслужен подарък за любителя на турското кафе и предводител на бандитското правителство в оставка. Когато храниш и се грижиш за змията, свила гнездо в собствената ти пазва, в крайна сметка трябва да си готов и за отровното й жило.

Никога държавната власт не е попадала на толкова наивни и некадърни хора, каквито бяха довчерашните ни управници. С основателен страх очакваме и по-нататъшните действия на президента, който поне засега демонстрира, че с нищо не се отличава от своя Бащица, който го изстреля на високия държавен пост.

В президентската администрация цари истинска анархия, а особено тревожни са действията на вицепрезидента Маргарита Попова. Един сравнително малко известен скандал, който избухна през последните седмици, беше отказът на госпожа Попова да разреши българско гражданство на арменеца Артак Арутюнян, израснал от невръстно дете в нашата страна, след като родителите му загиват преди години в голямото земетресение в Армения.

Уважаемата вицепрезидентка незнайно защо настоява това натурализирано българче да се откаже от арменското си гражданство преди да получи българско такова. Абсурдът се състои в неопровержимия факт, че господин Арутюнян не притежава арменски паспорт и на практика не е гражданин на Арменската република.

Тази излишна стриктност на госпожа Попова е направо комична на фона на хилядите изселници в Турция, които безпрепятствено си вадят български паспорти, без да живеят у нас и без изобщо да ги интересуват съдбата и проблемите на нашата държава. Използват ги само като електорална сила, за да поддържат присъствието и влиянието на „петата колона“ на Анкара, играеща пагубна роля за тоталното разединение на българската нация.

Да откажеш гражданство на едно православно арменче, израснало като в роден дом в православна България, и в същото време да си затваряш очите пред надвисналата като Дамоклев меч неоосманска заплаха над отечеството – как да повярваш на такива държавници и да спиш спокойно след подобни „мъдри“ действия от страна на „калинките“, които ни управляват.

Сега отново е време разделно, въпреки желанието на българския народ за единство и върховенство на националните идеали.
Докато пиша тези редове, гледам и слушам как Милен Цветков се кикоти като недорасъл дебил на телевизионния екран, без да му пука от гибелта на изгорелия за свободата на отечеството Пламен, нито от нарастващото напрежение в отчаяната от своите управници страна.

Безчувствието става все по-модерно сред така наречения интелектуален елит у нас. И това безчувствие ще бъде най-ярката граница между истинските родолюбци и философстващите мижитурки, защитаващи омразното статукво и управляващите ни негодници.
До победата има още много време, но ние сме готови и ще се борим докрай.

В категории: Коментари , Горещи новини