Около 93% от хората с увреждания у нас са безработни
Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net
Според официалните данни безработицата у нас е 12-13%, което е изключително грозна цифра. Но при гражданите с увреждания в нашата мила татковина процентът е ужасяващ – 92-93%. И при това положение е истински човешки оптимизъм и невероятен дух да напишеш книга за тези от тях, които са си намерили занятие и не отстъпват нито сантиметър пред своите напълно здрави колеги.
Книгата се казва именно така „Достойният труд на достойните хора”, а неин автор е Таня Йовева, която се занимава повече от 40 години с проблемите на пострадалите от различни увреждания (как да им лепнем страшното „инвалиди”?). Самата тя страда от зрително заболяване, така че всичко й е до болка познато.
На страниците на книгата можете да прочетете изключително интересни истории на хора в това положение, които са успели да се преборят с тежката съдба и в момента се радват на уважението на обществото и на що-годе нормална заплата, различна от мизерните обезщетения за безработица и инвалидните пенсии.
Сам по себе си всеки разказ е уникален, съвсем в потвърждение на максимата, че всички щастливи са еднакво щастливи, а всички нещастни – нещастни по своему.
Но зад редовете на заслужена възхита стоят наистина тежки проблеми, за които разговаряхме с Таня Йовева и нейни братя и сестри по съдба.
Суровата истина е, че всъщност и в добрата Европа само 10% от хората с увреждания успяват да си намерят работа, каквато искат и могат да вършат. За разлика от Америка, но не съпоставка между двете системи е целта.
А у нас, въпреки прехвалените от вече подалото оставка правителство социални програми, грамаден процент от фирмите, които се включват в тях, назначават такива служители за период от 6 месеца, най-много до година-две. Но веднага щом парите по план секнат, тези хора остават отново на улицата.
Представете си как би се чувствал някой, живял дори и мъничко време в света на своите мечти!
Всъщност, работодателите все още се чувстват неуверени да назначават такива хора, защото те не познават техните възможности, обясни на представянето на книгата Живко Томов, незрящ от Бургас.
От дългия си опит в търсенето и намирането на работа, той смята, освен пречката с недоверието в силите и квалификацията на увредените граждани, вече са крещящо нужни и законови промени. Защото много от тези хора вече са с добро образование, подготвени са, знаят по няколко езика и често се оказват суперценни кадри.
В държавните бюра по труда обаче ги очаква само отчаяние, защото там те се подписват и подписват всеки месец, а самото бюро не проявява интерес и не разговаря с работодатели, на които да предлага такива хора.
„Може би защото са държавни служители и не са заинтересовани от това да си свършат добре работата ли?”, се пита риторично авторката на „Достойният труд на достойните хора”, като не скриват, че много зависи и от самите посредници.
Има бюра, в които работят истински хора, живеещи със съдбата на тези, които трябва да помогнат и го правят, при това постоянно, без да се оправдават с неособено високата държавна заплата и произтичащото от нея отбиване на номера.
А програмите, които предлагат от бюрата по труда, са в помощ на работодателите и им помагат да си избират и назначават свои служители с увреждания. Вече има такива случаи, но нещата стават много бавно и много трудно.
Любопитен факт е, че като работодатели чужденците са много по-толерантни, твърди Таня Йовева. И разказва преинтересен случай за шеф на чуждестранна фирма – азърбайджанец, който наел за счетоводител и ценял много българин с една ръка. И се отнасял страхотно с него.
И още нещо – докато в Испания, например, няма нищо по-нормално от това, да видиш някой с бял бастун или в количка по улицата, у нас това все още продължава да бъде изключитеелно рядка гледка. А говорим за 21- ви век.
Всъщност, най-често срещаната хватка е от бюрата по труда да избират и вкарат в програмата хора с неособено големи, почти незабележими увреждания. С тях покриват законовата квота от 3% и така задкулисно се решава проблемът.
Моментален пример – представете си „ЛУКОЙЛ Нефтохим” в Бургас, който, да речем, е с 3 000 души работници. Според закона, минимум 90 от тях би следвало да са увредени граждани. Дали обаче това е така?
Идеята е, че в закона хубаво пише какво трябва, но неговият съставител случайно или не е забравил да отбележи какво се случва, ако не го направи.
И... прави сте, че нищо не се случва. Последствия няма.
В последните месеци и дни на българското битие е истина и че хората с увреждания вече са обезсърчени и не се пререгистрират в Бюрото по труда, като така губят всякакъв шанс да достигат до европейските програми.
Две са най-важните неща за решаване на този проблем: повишаване равнището на тяхната информираност, както и на достъпността на градската и околната среда.
За да бъдат избегнати грозни гледки от сорта на назначена току-що служителка с двигателни увреждания, която стига до паркинг със собствената си специализирана кола, оттам се прехвърля на количката и унизително чака някой колега да й помогне, пренасяйки я в лъскавия асансьор, до който достъп за такива като нея няма.
Случвало се е. За което ще ви разкажем в някой от следващите броеве на вестника.
