Вместо „валентинки“, предците ни са изстрелвали огнени стрелички към дома на любимата си
Автор: Кристина Кирилова
У нас все по-стабилно в последните години се наложи празнуването на дошлия от Запад Ден на влюбените свети Валентин. Малцина са обаче тези, които знаят, че до неотдавна и нашите родители са си разменяли „валентинки“ с нарисувани стрели. Но не на Трифон Зарезан, който се чества на същата дата –14 февруари.
Е, вярно, стрели в наше време няма. Да не говорим, че и любовта претърпя метаморфоза. Но по-страшното е, че се губи и паметта за традициите ни. Затова и така лесно католическият свети Валентин стана и наш светия. Не че има нещо лошо в натрапените ни „европейски ценности“, но какво пък толкова има в нашите си традиции, дошли от най-стари времена, че ги затриваме?! Както затриваме и лозята си, и овощните си градини, и атомните си реактори, и културата си, и какво ли още не. Забравяме старото правило, че „Ако се стремиш да приличаш на някого, не приличаш на себе си“.
Нашият празник на влюбените, за който става дума, по различни причини, отдавна е забравен от новите поколения.
За първи път той е описан преди 125 години от писателя народовед Цани Гинчев в издаваното от него списание „Труд“.
По това време той е предизвикал, както се изразява професор Иван Шишманов, фурор в Европа със статиите си, посветени на народната медицина и преди всичко за ролята на масажите – на Стария континент стигат до разбиранията на Гинчев цели сто години след него. Но описаният от него празник на влюбените така и остава досега извън вниманието на разни измислени народопсихолози.
Изобщо към теориите на Цани Гинчев има престъпно пренебрежение, но времето ще постави всичко на мястото му. Лека полека казаното от него, за което малко или много е гледан с насмешка, се оказва удивително пророчество. Само един пример за това. Ето какво казва инженер-физик Евгени Делев, управител на Българския генетичен проект, пред „Десант“ в броя му от 27 юли 2012 година: „Най-много сред българите са потомците на тракийското население. На Балканите то се е появило преди 25 000 години, като техните предшественици са попаднали тук от Северна Месопотамия през Мала Азия... Първото заселване на Европа е тръгнало именно през Балканите“.
След тия думи, плод на задълбочени научни изследвания, нека отбележим какво пише Цани Гинчев през далечната 1888 година: „Твърде малко знаят учените за ония неща, които са запазили народите, а най-вече за българския народ и особено за тракийското му коляно, което е най-многобройното сред българите... остатък от преселилите се на Балканите първи, още много от преди дохождането на елините“.
Още в своето време Цани Гинчев излиза със сериозни теории, че траките и Орфей са цивилизаторите на Древна Гърция. Че гръцката религия е тракийска. И че – основното, за което ще стане тук дума – прехвалените купидони и венери на елини и римляни са бледи подражания на древните тракийски божества полени и лели: полени – от „паля“, от „огън“ и „слънце“, и лели – от „лея“, „гася вода“...
И всичко това, както и толкова познатите розови дечица амурчета с лъкове и стрелички, не са нищо друго, а чисто плагиатство от Деня на влюбените на старите траки, когато момчетата са пращали не „валентинки“, а огнени стрели на своите момичета.
Но неподлежащото на сравнение не може да се сравнява.
Без да се впускаме в кой знае какви технически подробности, ще отбележим, че стрелите са били дълги 25 сантиметра и с дебелина около 2,5 см, като предната им половина е била заострена, вретеновидна, а задната половина – плоска. Разбира се, за направата им са били нужни доста умения в ръцете и много любов в сърцето. Те се изработвали от чер клен, докато е още жилав. В стрелата били оформяни различни прорези, в които влюбените момци поставяли множество тънки тресчици, оформени като пера, подредени под определен ъгъл. Когато се запалели, така подредените пера придавали на стрелата въртеливо движение, необходимо за устойчивост при полета й. За това допринасял и прецизно нацеленият център на тежестта...
Стрелите бивали изработвани от тези младежи, които до Сирни Заговезни не са се задомили, тъй като на този ден свършва сезонът на сватбите,и започва кърската работа. Така че който бил пропуснал момента, трябвало да чака следващия сезон. През лятото ергените отивали в гората и със старание и любов си приготвяли десетки стрели, както и помощните атрибути към тях – пръчка, дълга метър и половина, дърво с дебелина 5 см и пр., чрез които да ги изстрелват към селището.
Всичко това грижливо се прибирало и се чакало настъпването на Деня на влюбените. Когато той настъпвал, незадомените момчета се събирали привечер извън селището. Обикновено това ставало на някоя височина, където се палел огън и се изнасял съд, пълен с боров катран. В него се топвали перата на стрелите, после се запалвали и с помощта на пръчката и дървото, получили вече устойчиво въртеливо движение, те политали – насочени от точната юношеска ръка – към къщата на неговата изгора. Там момичето чакало с трепет, приготвило предварително вода, за да изгаси стрелата, щом падне при нея, та да не стане беля. Пращали се по няколко стрели, като по броя им се съдило и за силата на огнената любов на момъка.
„Представяте ли си картинката , когато летят стотици огнени пламтящи стрели, като огнен змей разрязват въздуха и тъмнината, като светещи падащи звезди! Представяте ли си радостта на момчетата и още по-голямата радост на момите, които заедно с пламъка получават доказателство за своята чиста любов – пише възторжено Цани Гинчев и не пропуска емоционално да удари и на национална чест: – Коя от най-образованите европейски моми би могла да се похвали с радост като тази от такива огнени стрели, летящи право към дома й?! Това да не й е нейната фалшива европейска любов само на думи“ – натъртва той.
Но с това празникът не свършва. Той продължава и на другия ден, когато, събрали се на чешмите, момите се надпреварват да се хвалят коя най-много стрели е получила. Нещо, което от своя страна, било не само за тяхна хвалба, но и повод за гордост също и за родителите им и най-вече на майките.
Този обичай, останал още от преди християнството, се запазил жив дори в осемнадесети век, а отчасти бил спазван и през деветнадесетото столетие. По някое време стрелите били заменени с пеещи куршуми. За тяхното изработване оловото се пробивало по специални начини така, че когато бивал изстрелян, куршумът издавал мелодични звуци (нека си спомним стиха на Ботев: „кога куршум пропей над село“, б. а.). След като Високата порта забранила на българите да носят оръжие, обичаят лека полека залинял.
Все пак в края на ХІХ век все още се намирали живи старци, от които Цани Гинчев научава подробностите за този любовен ритуал, който те изпълнявали по времето, когато са били ергени.
Що се отнася до това кога се е празнувал Денят на влюбените, става ясно, че това е ставало в края на сезона на сватбите, т. е. в началото на пролетта. Цани Гинчев изчислява, че той вероятно е съвпадал с празника на свети Четиридесет мъченици – 8 март. Видният изследовател и просветен деец го свързва с пролетното равноденствие, което се е припокривало с него по тогавашния църковен календар. Остава и ние приемем, че датата, на която нашите предци са чествали уникално колоритния и романтичен празник на влюбените, е била именно 8 март.
Похвална е идеята на авторката да насочи вниманието на читателите към личността на този забележителен възрожденец. За идеите и дейността на Цани Гинчев може да се пише и във връзка с други събития. Ще бъде интересно да бъде писано повече за неговия род, семейство и съдбата на неговите потомци.
