Беше 10 ноември, към 6 и нещо вечерта, 1989 година. Експресът заскърца с тежко съскане на гара Ямбол и спря. Сам в купето, бях пръснал на отсрещната зелена седалка, мазна от стотиците хиляди седяли върху нея, лекциите, конспектираното от часовете в библиотеката, а на коленете – „Увод в педагогиката”.
Докато очаквах да тръгнем и никой да не влезе, вратата се отвори с решителен замах и през нея нахлу чаровно създание. „Виолета” – каза с огромна усмивка то и подаде фина, тясна длан.
„Веселин” – скочих почти уставно, с мъчително преглъщане аз. С мъка отместих жаден поглед от крайчеца на късата й дънкова поличка, и започващите отттам стройни крака, обути в синьо-електриков клин (не се смейте толкова силно, модата беше такава и това беше очарователно). Седнахме и влакът потегли.
Сметох си листите, сочейки с другата ръка на Виолета къде да седне и ги натъпках в торбата. Около 15 минути прекарахме в сумтене, след това Виолета скочи и гръмовно извика „Тодор Живков падна! Мъжът ми е фотограф, работи в София, обади се преди малко, каза, че това е краят, отивам при него!”
Силно стреснат я помолих да говори много тихо и да повтори. Вярно, оказа се, че било истина. Във вечерния вагон-ресторант пихме с нея водка (тогава още можеше) и си намигахме съзаклятнически с още няколко посветени в идеята. Също като нас.
В последните дни от армейската служба някак си ми беше дошъл мъжкият акъл в главата и тъкмо осъзнавах, че тогавашното ни общество няма как да просъществува, ако не се промени скоро и много сериозно.
Затова много харесах Виолета и след четири питиета й обяснявах, че я мисля за пътеводна светлина в моя току-що започващ съзнателен живот на български мъж (който е бил в казармата, ще ме разбере). Изпитах силна надежда.
Няколко месеца след това, като работник в пощата в моя град, предадох всички вестници, които трябваше да пакетирам и издам за пренос. И се запътих към новоустроената централа на СДС.
По пътя срещнах доктор Петър Дертлиев, тогавашният председател на българските социалдемократи. Вървеше по „главната” в Бургас и гледаше много, много тъжно. Питах. Отговори ми. Почти разплакан исках да разбера какво означава изборната загуба. „Пак комунисти, моето момче..."
По инстинкт се отдръпнах, искаше да ме успокоява. Но отлично помня, че се погнусих. Тогава не знаех от какво. Може би от хората, които уплашено са гласували 99,99% за комунистите.
Беше зимата на 1997 година... Вече освирепял от глад, реших, че наистина правителството се подиграва с мен, защото нямах работа. Никаква. Изнасяха се кораби с пшеница от моята страна, за което комунистическото управление ми обясняваше, че всичко е наред, понеже сме „житницата на Европа” (не им повярвах, разбира се), отидох на една барикада.
Хората там, общо взето, бяха разсъдливи. До момента, в който не дойдоха група от интересни хора, които бяха сложили връз своето лице кърпи, закриващи лицата им. Не ги харесах. Продължавах да си мисля, че ако някой иска да се скара някому, трябва да му го рече с открито лице. Но не беше така. Бях обнадежден.
Защото разбрах, че, управлението го поема тъмносин демократ. После той продаде де каквото има, като държавни мощности. Някому – за лев, другиму – за 2 лева. През същото време ставаха Бог знае какви глупости, но ние вярвахме в хем синьото, хем справедливо и демократично управление. Докато грозната истина не цъфна с цялата си гадост. И гнусота.
За да дойде един изтънчен и фин човек от Мадрид. Аз поначало никога не съм го харесвал (защото съм роден и расъл по комунистическо и съм убеден републиканец, не казвам дали е хубаво или не), но като видях с какво обожание го гледаха хората, изпълнили до пръсване площада в центъра на моя град, си рекох, че може и да има надежда.
Тъй си помислих и когато видях, че назначава за министри все млади момчета и момичета, някои дори по-малки на възраст от мен. Наричаха ги „юпита”, а аз отлично знаех какво означава това – професионалисти до мозъка на костите си, готини, с мащабно мислене и устойчиви на подкупи, защото са супердобре платени.
Вярно, че покрай царствената осанка в Народното събрание влязоха странни и причудливи хора, но си помислих, че е неизбежно, заради партньора „Партия на българските жени”.
Най-много година след това юпитата взеха да гърмят едно по едно, заради брутални подкупи.
Почнаха да си сменят местата по най-високите върхове на държавата. Едното от тях направи мазна сделка с националния дълг и. А заради хотела на брат му беше променен пътят за Южното Черноморие. Този път, който от десетилетия е начертан на картата на България.
За така наречената „тройна коалиция” изобщо няма да ви говоря. В нея никога не съм виждал никаква надежда. Което не може да се каже за това, което се случи след нея. За онзи, който дойде след тях.
Още като шеф на милицията при онзи, царствения, за когото ви разказах по-горе, съм го виждал многократно и вече знаех, че е самовлюбен нарцис с общо взето тъмно минало. Но като гледах как народът масово се кълне в него, взех, че си помислих как изведнъж той, като се качи на най-високото стъпало на страната, става суперпринципен и се повтаря онази приказка, че никога не трябва да отказваме на хората възможността да се променят.
Вярно, след три години гръмки обещания и постоянно блъскане в гърдите, започнах да шофирам отчасти по магистрала. Чух от приятели от други градове, че и тях това ги радвало. Макар и те да очаквали най-сетне след толкоз приказки да се метнат веднъж-завинаги на магистралата от началото, та до самия й край. И изведнъж обърнах внимание, че по прочутата магистрала не се виждат кой знае колко много коли.
Понеже собствениците им са принудени да си дават парите за ядене и ток, а не за разходки с автомобил. Осъзнах, че малкия и среден бизнес, в който се кълнеше онзи, на когото чужденците „конграчулейшън” казват, е тотално в батака и работа има само за държавните служители и приятелските фирми. А който частник все пак успява да храни себе си и служителите си е опозиционер, душманин и комунист.
Чух разговор по телефона, в който този, генерал-премиер разпорежда на свой шеф да спре проверка на фабрикант на бира, понеже той редовно му се отчитал. Видях как една жена става супербогата заради държавни поръчки, минаващи през нейната банка. И още, и още, и още.
Сега отразявам протестите на хората, на които им писна от некадърните глупости на самовлюбения и неговата шайка – отрочета на отколешни партийни другари, поставени да управляват кой с фалшива диплома, кой с неадекватна такава.
През първия ден изпитах надежда. Започнах да мисля, че най-сетне взехме да презираме страха и започваме да приличаме на граждани в общество. Но днес видях как за нула време много хора се обявиха в защита на този, за когото прочетохте по-горе. След като той страхливо обяви, че оставя кормилото.
А бившите му мазници и пудели, както и един с миша физиономийка веднага заобясняваха, че са готови да бъдат следващите капитани на кораба, но след няколко месеца. А дотогава – всички протестиращи кучета ги яли. Излишно е да казвам как се чувствам. Сигурно и вие.
Разказах ви първата история за хубавата Виолета от Ямбол така надълго и нашироко, защото по нейно време бях 21- годишно момче, запленено от мисълта, че има надежда, животът ще бъде интересен и на мен и другите хора няма да ни се наложи да четем и разсъждаваме над тази ужасна книга „Погнусата” на френския екзистенциалист Жан-Пол Сартр.
Сещате се защо останалите три истории излязоха толкова къси.
