Неизвестният поп Пунчо


Неизвестният поп Пунчо
Автопортретът на поп Пунчо в оцелелия до днес негов дамаскин
31 Януари 2013, Четвъртък


Невежеството е унищожило голяма част от творчеството на известния дамаскинар

Автор: Борис Цветанов

Сборникът или дамаскинът на поп Пунчо от Мокреш се съхранява в Народната библиотека. Изследванията му обаче се ограничават с анализа за преписа на Паисиевата история, добавените "много сказания" и Пролога царски. Изследван е езикът, стилът, първите в историята ни два автопортрета и 56-те рисунки – на Божията майка, на светци и сцени от живота на апостолите, заставките, винетките, плетениците и миниатюрите по 373-те страници с уникални багри и тонове.

Маню Стоянов, завеждащ Старопечатния отдел в Народната библиотека, смята, че това е постижение в създаването на образите, надхвърлящо тези в Лондонското евангелие и Манасиевата летопис.
Малко или много това се знае. Но е неизвестно това „не е нито първата, нито последната творба на поп Пунчо“, както смята проф. Беню Ангелов.

Трябва обаче да започнем с уводните думи на автора под автопортрета на свещеника: „Аз, поп Пунчо, от с. Мокреш... написах тази история и много други сказания преведох... Написах тези слова в село Мокреш, което е във Видинската епархия, понеже бях в Мокреш и моето произхождение е от там..." Дамаскинът е завършен през 1796 година и попът отбелязва, че тогава бил 51-годишен.

В Мокреш тогава имало три големи чифлика, както и килийно училище от 1776 година, най-добре организирано в Поломието (Ломско). Селото явно е било значима за официалните власти стопанска единица, тъй като то има трима представители в гласуването на бюджета на Видинкия вилает през 1777 г. – кнез Тодор, кнез Стефо и кнез Джубу.

Това, че авторът на дамаскина е поставил в началото на творбата си собствената си личност и родното си селище, намирайки за необходимо да сложи и безпрецедентно за ръкописите до тогава своя автопортрет (а след това и още един), говори за силно чувство за собствено достойнство. Такъв човек задължително е оставил данни за живота си и в други свои творби, писани преди Сборника или след него. Както и рисунки. И като имаме предвид, че Сборникът е истинска забележителност, онова, което сме изгубили от творчеството на поп Пунчо, трябва да е било уникално.

Първият наш журналист

Журналистът от Монтана Милен Александров написа преди повече от двадесет години книга за поп Пунчо, неиздадена и досега, в която, анализирайки датирани приписки по дамаскина, както и от случайно открито, незапазено вече листче от други книги на свещеника, стига до заключението, че поп Пунчо е първият български журналист. Ние сме склонни да идем и по-далеч – че той е първият наш писател в следпаисиева България.
Истински късмет за запазване на дамаскина е, че той попаднал в крайна сметка в ръцете на човек, безценно почитал и пазел две книги, особено едната – с „дъсчените корици".

Това бил правнукът на поп Пунчо – Младен. Имало е причина да го пази: външният вид е впечатляващ – корици от дърво, подплатени с тежка кафяво-червена кожа, подвързията – обвезана по периферията със златистожълта металическа сплав и всичко това в шарки, чертици, резки, точици, изографисани от ръката на поп Пунчо така, че и повече от два века от тогава Сборникът продължава да изглежда като завършен вчера.
Малко известно е също, че самият дамаскин е бил преписван. Познат е преписът на даскал Първан от Баня (дн. Николово), Монтанско от 1847 г. Даскалът е преписал не само съдържанието, но е пририсувал и рисунките.

Ние не знаем нищо за забележителния автор на така известния сборник. А когато липсват преки документи, на помощ идва логиката. Разбрахме вече, че попът е бил човек със собствено достойнство. В изследванията си проф. Беню Цонев пише, че в стила се открива сръбско и руско влияние. Не би го имало, ако попът си бе седял мирен кротък в селцето от Поломието. Не би могло да го има без вдишване на руска и сръбска атмосфера. Където да е получил и съответно добро образование. А високообразоваността му личи по всичко. Тя е подчертана и в стремежа му да бъде при това близо до народа: „Написах книга сиа на простаго язика ради прости люде разумеють".

Има още по-силно доказателство за образоваността на попа. Той отбелязва: „Сие словеса савакупихъ в единио мест и на печать не поставихъ“. Т. е. поп Пунчо е познавал Гутенберговата преса и литографията. По това време тя не е известна в Турската империя, навлиза в пределите й поне 15 години след завършването на дамаскина. А тя е била необходима, за да се отпечатат и рисунките, на които свещеникът особено е държал.
Откъде обаче е знаел за литографията попът от Мокреш? По това време такава е имало само в Австрия. А Австрия тогава воюва с Турция.

Можем да приемем, че освен в Русия и Сърбия, кракът на поп Пунчо в по-ранни години е стъпвал и в Австрия. Дали войната е причина да отбележи „на печать не поставихъ“? Няма отговор. Но всичко това дава основания да допуснем, че на младини той е водил доста бурен живот. Чувал съм от негов далечен праправнук да разказва за отрязана турска глава на насилник над младо момиче и принудително бягство и изчезване от селото за десет и може би повече години.

Имаме и друго доказателство за сблъсъка на поп Пунчо с турците – неговият праправнук Милан Канов разпитвайки в началото на миналия век стари хора от Мокреш и околността (попът е бил нещо като покровител и на църквите в близки села като Дългошевци, Прогорелец) разбира, че поп Пунчо е писал тайно в скривалище в дома си и друго – при олтара в църквата. Често дори тайно ходел в самия храм, преоблечен като богомолка, пребрадена със забрадка, облечена със сукман и превезка, с патерица.

Другите книги

Както вече  допуснахме, той вероятно е описал живота си в други книги. Поне една от тях е била редом със Сборника допреди попадането му в Народната библиотека през 1912 г. Историята е любопитна. Пазена е, както знаем, от правнука Младен. Поп Стефанов от далечното село Лабец няколко пъти идвал да му го иска. Накрая Младен вдигнал пушката и го прогонил. През 1912 г. в Ломско пристигат група учени, издирващи стари паметници и документи. Поп Стефанов им обажда за ръкописа с „дъсчени корици“. Учените отиват при Младен, но той изгонва и тях. Те заминават за Лом и се връщат оттам с трима  полицаи, които насочват пушките срещу Младен: „Или веднага давай книгата, или тръгваш с нея пред нас!". Така правнукът се разделил със Сборника и той попада в Народната библиотека.

За втората книга вече не се чува нищо.
Но има следи, които водят и към други книги. Цяла библиотека. Запазена вече в дома на сина на Младен – Симеон. За съжаление той изобщо не разбирал от ценността на тези ръкописи и те били изоставени на доизживяване на тавана. Неговият син Иван Симеонов Куздин, роден през 1913 г., разказва: „Много, много още книги на попа имаше в стария дом. Доста много бяха. Ама ние всичко унищожихме. Качвахме се на тавана на старата къща да играем заедно с махленските другарчета и сума ти работи изпокъсахме – брой нямат.

Ката ден си правехме пушкала от хартиени листа, старите подлагаха страниците в цървулите зиме, че били здрави и хубави. Това продължи дори когато бяхме вече поотрасли. Тръгнем на работа сутрин, а мама рече: „Деца, я свалете, мале, от тавана от хартишляците на дяда ви попа“. И ние ги носихме, а мама подвързваше грънците с млякото и другите гозби за полето... Прости хора. Не знаехме какво унищожаваме. Помня една доста дебела книга. Цялата изписана с мастило. И какви ли не драскулки и рисувалки с червено мастило и всякакви други все хубави бои“.

Можем само да гадаем какви са били те – литература, история, Бог знае...Младен Канов, за когото споменахме, е живял в Якимово, отдалечено на двайсетина километра от Мокреш. Той е от поколението на третия син на поп Пунчо. И при него е имало особено ценена във фамилията книга: „Беше гордостта ни и светинята на нашия род. Имаше и думи, които не разбрах. Картини имаше за едната хубост изписани“. Накрая да хвърлим едно око на потомството на поп Пунчо. Най-големият от тримата му сина – Никола, бил измамен от турците при покупка на воденица и завършил живота си в недоимък.

Неговият син Младен се изселил в Лом и се занимавал с търговия, бил виден обществен деятел, той е уговорил Кръстю Пишурката, като пратеник на обществеността на Лом, да стане учител в града. Син на Младен е Еремия Българов, един от двамата професионални военни в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, който загива като командир на отделение през 1868 година. Друг правнук на поп Пунчо е наследил таланта му на художник – Никола Петров, е учил осем години в Мюнхен, след което се връща в Лом. Негови картини сега се съхраняват в местния музей.


Изображение към описаните от поп Пунчо в творбата му жития на светии Еремия Българов

В категории: История , Горещи новини

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки