Достатъчно ще е да прочетем книгите му. Така ще усетим, че той все още е сред нас.
Автор: Веселин Максимов
Обикновено казваме, че такива хора в земята не лежат. Там са само тленните им останки. А духът им остава при нас. И колкото и да не е християнско и да трябва да спрем да скърбим, за да се успокои той и да отиде при останалите, напуснали ни вече души, ще продължим да го правим, защото няма как да мислим, че той ще ни остави.
Писателят Киро Дженков почина. Почина от този, нашия свят, оставяйки му повече от десетте си книги на тема история, вдъхновени и написани за България, която безумно обичаше.
Завършил хуманитарна медицина, доктор Киро Дженков през целия си трудов живот е работил като... нефтохимик. По бащина линия е пра- правнук от рода на легендарния революционер Стефан Караджа.
Винаги е казвал, че идеята на историческите му романи е българите (най-вече младите) да знаят истината за своя род и история и никога да не я забравят.
Горд беше, че до 65- та си годишнина никога не е ходил в лекарски кабинет. Но е факт, и че на неговото погребение, две години по-късно, малко преди да навърши 67, пристигнаха срамно малко хора. Разбирайте го така, както искате.
Съвсем малко история:
Киро Дженков е роден на 4 февруари 1945 година. Издал е книгите „Дяволският друм“, „Песента на пещерите“, трилогията „Тронове и люде“, Трилогията „Любов и корона“, двутомникът „Тервел“ - „Големият прокоп“ и „На юг от Хема“, „Кардам“, „Покръстването“ и „Просвещението“, който така и не видя жив.
В интервю за Военния клуб в Бургас (Дженков беше капитан от запаса и резерва, участвал в многобройни учения на Българската армия в по-млада възраст) той споделя:
„Нима е малък дарът на една писменост, която заема важна роля в живота на милиони хора. За подценяване ли е фактът, че не други, а именно ние сме спасили Християнския свят от изчезване. Малко ли е, че векове наред сме поддържали специална система, която коренно се различава от робовладелската и от тази на другите европейски народи. Ако се вгледаме в нашата феодална държава, ние ще забележим, че нашите владетели и вождове са били по-образовани и по-далновидни в грижите си за Държавата, дори сравнение с днешните.”
Историческите романи на Киро Дженков са любимо четиво и на млади българи, излезли да учат зад граница. Хора, които не са решили да хвърлят камък по Родината, а след вземане на диплома да се върнат тук, за да я градят.
Той имаше простичко обяснение за този факт, без капка самолюбие и хвалба. Обяснявашие го именно така – защото са родолюбци и защото обичат да знаят за миналото на страната си, за да пренесат в бъдещето хубавото и да не повтарят лошото.
Макар че той написа доста книги за много велики българи, винаги е казвал, че в личната му класация на най-високите места стоят няколко държавници:
Хан Крум със своите закони, хан Тервел с мъдростта да обедини тукашните народи срещу ислямското нашествие в Европа за няколко века, княз Борис с вярата, върната на народа, неговия син цар Симеон за огромния интерес към книжнината, знанието, военната мощ и сигурност и Иван Асен II за това, че е измил бреговете на огромна по територия България на три морета.
Не е нужно да плачем горко за Киро Дженков. Той беше мъдър, но жизнен човек. Достатъчно ще е да прочетем книгите му. Така ще усетим, че той все още е сред нас.
*** Бележка на редакцията:
Редакцията на вестник „Десант” се присъединява към скръбта на неговите роднини, близки и приятели.
Той беше наш автор, през последната година от живота си работеше по няколко теми, подготвяни специално за „Десант“, но времето му не стигна да ги напише.
Препечатваме един от последните му материали, намерили място на страниците на вестника.
Храмът Господен разказва
Да, той стои там на високото място в родното ми село, наричано някога Ичме, а днес Стефан Караджово. Стои замислен, самотен, неподвластен на времето, с неугледна външност и странно лъчение. Приютил в полумрачното си лоно иконите на Спасителя Христос, на светата Майка Богородица и плеада светци, храмът безмълвно посреща изгревите и изпраща залезите над Божията земя – безконечния кръговрат на живота и сякаш разказва своята сага:
– Като всички родени на този свят, аз не помня времето на моето сътворение, защото то е било отдавна, толкова отдавна, щото по земята божия живееха люде, непознаващи Бога, а ония, които го бяха опознали, биваха жестоко наказвани. Тези времена назоваваха езически.
И се роди в Плисковската твърд владетел на име Омуртаг, суров и силен мъж, с големи дарби – строеше крепости и пътища, земя ореше и добитък гледаше, но Бога не познаваше. Той се страхуваше от небето и на него се кланяше, него питаше като всемогъща сила и го наричаше Тангра. Ония, които о време опознаваха Христос и го приеха в сърцата си, той поставяше в немилост, като ги насилваше да копаят чудовищен прокоп за предел между ханството и лъчезарния Константинопол, откъдето сияеше светлината на Витлеемската звезда, оповестила Рождество Христово.
Този прокоп по-късно турците нарекоха Еркесия – сиреч Земен прорез. То не беше прорез само в снагата на майката земя, а и в сърцата на хората, защото ги отлъчваше от Бога, от истинския творец на живота. В него християните търпяха знойни мъки, бяха третирани и погубвани безпощадно зверски, биваха заставяни да се отрекат от любовта си към Христа.
Наследникът на хан Омуртага, хан ювиги Маламир, макар и много млад, носеше всички качества на баща си, строеше и съграждаше, но сърцето му към Христос остана затворено, а участта на християните продължи да бъде клета. Той беше първият български владетел, пристъпил тайно на юг от прокопа и отседнал тук, на земя ромейска тогава.
До моето съграждане оставаха не много лета господни, защото хан Маламира почина скоро, твърде млад, а на престола български седна племенникът на хан ювиги Пресиан. Този владетел носеше сърце човешко и меко. Той свика своите хранени люде – боилите и повели: „Да се спре преследването на християните и всички наказани за вярата си в Христос да бъдат помилвани и освободени! Да им се раздаде земя на юг от прокопа, където да живеят и се множи народа български! Да не се вземат данъци от тях, да не дават ратници, да нямат господари измежду боилите и, освен от трона, от друг да не са съдени! Тях обявявам за люде тронни и ги назовавам – тронки!“
А измежду тези тронки се намираха мъже зидари, христолюбиви и почтени, които изпратиха просба до патриарха в Константинопол да им проводи свещеници, които макар и тайно, осветиха земята под мен и, скрито от хана езичник, положиха моите темели. В началото аз бях скрита, вкопана в земята, в безлюдна гъста дъбрава, та да не би очите езически да ме съгледат и разрушат.
От моята порта, по възможната тогава пътека, се отиваше за лековитите извори, които Майка Богородица даде за изцеление на хората за тридесет и три пъти по тридесет и три разкрача, толкова, на колкото години бе разпнат сина ù Христос. И потече времето, занизаха се вековете един след друг. Схлупеният ми покрив видя какви ли не чудеса. Покрай малкия ми портик преминаха воините на цар Симеон с походите си към Константинопол, воините на цар Калоян на път към Адрианопол, турските орди на султаните Мурад и Баязид.
Иконите ми са чували изповедите на Кара Колю, Маринчо Бимбеля, Пейчо Шейтана, на Узун Никола и синовете му Митар и Тодор. Покрай двора ми е минавал Индже войвода със своите еничари, а в малкия ми меден купел кръстиха Караджата. Но си оставам все така като че ли скрита, незабелязвана от патриарси и епископи, от светските власти и учените. Никой до днес не направи сериозни опити да ме проучи, да разбере истината за мене. А има какво да разкажа...
И в дългите лета и снежни зими на моето детство аз общувах с храма, бях винаги до него. В горещите дни се криех от слънцето под кичестите люляци, чиято сянка беше приятна и живителна, а зиме правех пързалка в двора му и по цял ден, докато над Стефан Караджово безшумно припадне мрак, се пързалях с другарчетата си. Срещу големите християнски празници майка ми – баба Дяна я познаваха в селото – вадеше от ямата в двора на къщата ни гасена вар и измазваше отвън стените на храма – да са бели, чисти, хубави. Да радват очите човешки.
А на самите празници черквичката оставаше безкрайно тъжна, защото много рядко през тях идваше свещеник отнякъде и в схлупената черквица се разнасяше аромата на миро и басовият глас на отеца. Тогава сърцето на майка ми преливаше от радост и дядо ми Дженко даряваше овен и го пренасяха курбан в двора на черквата за здраве и вяра в християнския бог. Жените от селото окичваха с цветя каменната плоча, върху която бяха изсечени имената на воините, загинали за България през Балканската и Първата световна войни – бащи на някои и деди на други.
Но то бе отдавна, много отдавна, в годините на моето детство. Днес черквицата на Караджово е безлюдна и самотна. Надживяла епохи и събития, тя търпеливо чака ръката на оня прославен християнин, който отново ще поднесе огънчето към кандилцето на входа ù, а очите на света Богородица през олтара ще заблестят като живи, така както са блестели през вековете.
