Страната ни може да е малка, но е част от живота и творчеството на големи хора
Автор: Илияна Христова
България е малка държава. Тя е скромно грахово зърно на географската карта и рядко попада в светлината на световните прожектори. Ставало е най-често при войни и размирици. Когато политици разиграват съдбата на страната ни. Тогава някое голямо име от областта на културата или науката я забелязва, споменава я в паметна реч. А ние вкарваме събитието в учебниците.
Така например се е случило след Априлското възстание, когато ред европейски интелектуалци надигат глас в защита на потопения в кръв народ.
Има обаче и още десетки случаи, в които скромната ни като територия държава става част от живота и творчеството на велики хора. Понякога това е случайно, друг път – по не толкова добър повод, но чрез тях малка България завинаги влиза в световното културно наследство. Ние пък не знаем или подминаваме тези факти.
Предлагаме ви кратка разходка из библиотечните рафтове на историята, където сред големите имена и техните трудове стои името на България.
Мнозина са чували за Франсис Фукуяма – големият американски философ, който предрече окончателния успех на либералната демокрация. Въпреки че не малко хора оспорват тезите му, той остава един от най-големите мислители на нашето време.
Малцина знаят, че в епохалния му труд “Краят на историята и последният човек” цяла глава носи името на нашата страна. Казва се „Почивка в България”. Всъщност, в текста се говори много за Сократ, Платон и малко за държавата ни. Спомената е в контекст, че комунистическите власти държаха покорни народите си чрез дребни материални придобивки, които изглеждат огромни при липсата на финансови възможности – “хладилник, голям апартамент или почивка в България”.
Но самият факт, че страната ни е влязла в полезрението на Фукуяма, е повод за гордост. Той е разбрал, че отвъд Желязната завеса е имало държава с добро име и развит туризъм, която е заемала високо място в ценностната йерархия на социалистическите страни.
Трудно е човек да си представи, но малка България фигурира и в трудовете на великия Имануел Кант. Той е живял през XVIII век. Народът ни тъне тогава в мрачен поробителски гнет, могъщото ни царство е далечен спомен, Освобождението е на цял век разстояние. И въпреки това Кант знае за българите.
“Ковач, който има маша, не би използвал голите си ръце, за да извади нажеженото желязо от пеща - така български владетел отговорил на гръцки император, който любезно му предложил да уредят конфликт с дуел”. Това пише Кант в бележка под линия в труд, посветен на мира.
В друг споменава за гостоприемството на народа ни. Може само да гадаем кой е посоченият от немския философ наш владетел. Вероятно въобще не е съществувал. Това не е важно. Важното е, че Кант, титан от епохата на Просвещението, е намерил български доводи да защитава идеите си.
И то във време, когато масовото европейско съзнание не подозира, че на Балканите освен полумесец, има и български православен кръст.
Всеизвестен факт е, че прочутият Елиас Канети е роден през 1905 г. в Русе, (Русчук), в семейство на испански евреи. На 6-годишна възраст фамилията му се премества в Англия, а две години по-късно във Виена, където започва бляскавата му кариера. За нас по-интересното е друго.
Много от впечатленията, придобити в Русчук от невръстния Елиас, стават основа или обогатяват забележителните му литературни и философски творби. Малко известен факт например е, че първообразът на някои явления, разгледани в монументалния труд “Маси и власт”, се крие в Русчук.
В съзнането на бъдещия Нобелов лауреат са запечатани тълпи русенски цигани. За тях той ще каже по-късно: "Толкова много хора, които при придвижването си се държаха така един за друг, не видях никога вече”. В родния дунавски град Канети вижда паниката от появата на Халеевата комета, наблюдава поведението на хората при пожар в съседската къща.
По нашите земи е имало много войни. Те пък са били повод да бъдем посетени от пишещи хора, които години по-късно ще се окъпят в световната слава. През ноември 1922 г. в България пренощува 23-годишен американец, ивестен най-вече на роднините си, току-що преселил се в Европа.
Казва се Ърнест Хемингуей. През това време той работи за канадския вестник “Торонто дейли стар”. Спира се в София на връщане от фронта на Гръцко-турската война, където е бил военен кореспондент.
В българската столица твори репортажа “Бежанците от Тракия”, който влиза и в книгата му “По телеграфа”. Този документален факт бе повод за филма “Единствената любовна история, която Хемингуей не описа” на режисьора Николай Овчаров (2008 г.).
70-години по-рано все още невъзстановената българска държава става арена на друга война – Кримската. В Бургас като кореспондент пребивава Чарлз Дикенс. Той пише пътепис за морския град. Това бе повод преди три месеца общинските съветници от „Националния фронт за спасение на България” (НФСБ) да поискат автора на “Оливър Туист”, “Дейвид Копърфийлд” и други безсмъртни произведения да бъде обявен за почетен гражданин на Бургас.
ГЕРБ обаче прояви тесногръдие и отхвърли предложението на НФСБ.
Още едно име от световна величина е бил военен кореспондент в България – писателят, поет и журналист Филипо Томазо Маринети. Той е основател на футуризма (художествено направление, което променя изобразителното изкуство, музиката и литературата).
Маринети отразява у нас Балканската война, сприятелява се с доста наши сънародници. В поемата Zang Tumb Tuuum („Дзън Туп Туууп“), смятана за най-голямото произведение на футуризма, италианецът описва обсадата на Одрин и подвига на българите.
Големият немски писател Томас Ман също се докосва до България.
Ако други литературни светила го правят случайно, то това едва ли може да се каже за бащата на “Буденброкови”. Ман издава световна антология на късия разказ и след внимателен подбор включва в него Йордан Йовков с “Грехът на Иван Белин”.
През 1897 г. ирландецът Брам Стокър пише вечния роман “Дракула”. Това е време, в което трескаво се творят разкази за вампири, разнасят се легенди за свръхестествени явления, правят се мистични обреди.
Стокър, сам член на окултна ложа, взема за прототип трансилванския княз Влад Цепеш. Владетелят е бил известен със зверствата си, а писателят научил за тях от унгарски пътешественик. В романа Дракула е преследван от холандския учен Ван Хелсинг. Графът се движи с кораб и акостира не къде да е, а на пристанище Варна.
Замесването на българския град е свързано и с малко комизъм. При една от екранизациите на романа (1992 г., реж. Франсис Форд Копола) Варна също е спомената. Името е изписано на табела в оригиналния вариант на кирилица, но Дракула (Гари Олдман) произнася града чрез латинския еквивалент на буквите - “Бапха”.
България е вдъхновение и на съвременни писатели. Англичанинът Джулиан Барнс (носител на наградата “Букър” през 2011 г.) издава през 1992 г. романът “Бодливо свинче”. Сюжетът е посветен на Тодор Живков. Барнс събира лично впечатления от посещението си в България две години по-рано, проследявайки подробно процеса срещу сваления диктатор.
Географската и историческа близост на България с Русия дава повод много от големите руски класици да обърнат поглед към родината ни. В “Братя Карамазови” Достоевски отделя кратък абзац на турските зверства по нашите земи. А в “Дневник на писателя” (1877 г.) посвещава есе на Руско-турската война, критикувайки някои появили се настроения в петербургското общество към българите.
Знае се, че и Лев Толстой не е безразличен към малката балканска държава. В началото на XX век негови последователи основават комуна в село Алан Кайряк, Бургаско, именуват я на родното му място (Ясна поляна, както се казва и селището днес). Една от хипотезите сочи, че през 1910 г. Толстой умира от бронхопневмония на път за Ясна полана. Според друга версия е пътувал към България, за да се поклони на Петър Дънов.
Това са догадки, но е факт, че авторът на “Война и мир” и “Ана Каренина” е бил наясно с дейността на българските си последователи, поддържал е кореспонденция с тях.
Като стана дума за Дънов не можем да не отбележим, че негов поддръжник е бил великият Алберт Айнщайн.
Ще завършим с малко известен факт от света на футбола. Той касае далечната страна Уругвай и показва географските мащаби на българския принос. Един от най-популярните латиноамерикански отбори се казва “Дунабио”. Негови футболисти са днешните звезди Диего Форлан, Алваро Рекоба, Едисон Кавани.
“Дунабио”, както сочи името, е пряк превод на най-голямата европейска река – Дунав. И това не е случайно, тъй като българската колония, многобройна по това време в Латинска Америка, основа през 1932 г. клуба.
Първите президенти на отбора от Монтевидео носят твърде близки нам имена - Мигел и Хуан Лазароф.
Оказва се, че малка България се простира на много океани, върху много културни хоризонти.
