Как трънчани отиват на война

Автор: Павлина Николова Снимки: семеен архив

През нощта на 17 септември 1912 г. камбаните на църквите „Св. Никола” и „Св. Петка” в софийското градче Трън забиват тревожно, силно и продължително. Хората изплашени излизат по улиците и се питат в недоумение един друг: „Пожар ли има?”, „Къде гори?”.

Всъщност започнала е война. Тя е обявена на Турция за освобождаването на българските земи, останали под османска власт. Цар Фердинанд е издал указ за обща мобилизация. Съобщението е получено по морзовия телеграф на Околийското управление до пощата на града. Става ясно, че мобилизация има и в Сърбия, Гърция и Черна гора, с които сме се обединили в Балкански съюз за борба с общия враг, след като Високата порта е отхвърлила съюзната нота за административна автономия на Македония и Югоизточна Тракия.

Под звуците на „запоес”
Мъжете възбудено и радостно посрещат голямата новина. Но от време на време се дочуват и женски плачове – зер война е, лоша работа! От махала „Поток” пък се понася циганската духова музика, изпълняваща химна „Шуми Марица”. Стигайки до площада, музикантите засвирват веселото неподражаемо трънско хоро „запоес”, на което се хващат всички мъже, накичени със здравец и есенни цветя, сякаш отиват на сватба...

С голямо въодушевление в Трън заприиждат мъже от цялата околия – от Знеполе, Краище и Дерекуле. В града влиза и сръбска кавалерия на високи коне, предвождани от прочутата духова музика от с. Сурдулица. Войниците скачали от конете и на място удряли ситно сръбско хоро с провиквания. Млади девойки и жени им подавали плачейки стомни с вода, а бойците усмихнати ги успокоявали: „Не бойте се, сестри! Ние чидемо у Вильо коло да победимо турчина”!

Наблизо, в дясно на площада, се издига величественият паметник на падналите край Трън българи по време на Сръбско-българската война през 1885 г. Тогава трънските доброволци и войските на капитан Маринов поемат първия удар на Моравската дивизия при Дъсчан кладенец и с цената на героични усилия забавят придвижването на сърбите към Сливница.

Врагове и съюзници
Тогава сърбите са врагове, а сега – съюзници. Никой не подозира, че след няколко месеца на победни действия срещу турците, отново ще станат противници в Междусъюзническата война. Но такива са превратностите на историята...

Скоро се дочува и войнишката тръба, заедно с няколко изстрела. Пристига и заповед за потеглянето на мобилизираните мъже към гара Батановци, разположена на 36 км от Трън. Там с влак от София за Кюстендил пътуват тези, които се включват в състава на 7-ма Рилска пехотна дивизия. Настъпва трогателна раздяла между майки и синове, братя и сестри, близки и роднини. Сред тях е бил и дядо ми Христо Милошов от с. Берайнци, който по това време е бил съдебен чиновник и по-точно – прошениеписец, в Околийския съд на Трън. Всички, които остават в града, изпращат войската чак до местността Секирица. Тогава майка ми Цветанка е била на 10 години и именно нейните спомени стоят в тези описания за началото на войната.

Героични родственици
Дядо ми Христо оцелява от турските куршуми по бойните полета, но се разболява тежко от коремен тиф и умира на 36 години, въпреки че е лекуван от главния лекар на болницата в Трън д-р Стамен Григоров – световноизвестният учен, откривателят на „лактобацилус булгарикус”, завършил с отличен успех медицина в Монпелие, Франция.

След смъртта си дядо ми оставя пет деца сираци, кое от кое по-малко, а шестото – вуйчо ми Митко, се ражда един месец след неговата кончина. Съпругата му Милева остава вдовица само на 26-годишна възраст. Осиротялата фамилия изстрадва в глад, мизерия и слугинство следващите жестоки години на Първата световна война, а и доста след това.

Митко Христов Милошов – моят вуйчо, за когото споменахме по-горе, служи по-късно в Гвардейския на Негово царско величие полк, с чин вахтмистър. В първата фаза на Отечествената война той командва военна част в жестоките боеве срещу немците при Куманово, Страцин и Стражин. Носител е на орден „За храброст”. След войната става изявен състезател по конен спорт. Съвместно с легендарните Крум Лекарски и генерал Владимир Стойчев Христо Милошов взима участие в редица републикански и международни турнири и олимпиади. Присъдени са му званията „Майстор на спорта” и „Заслужил треньор по конен спорт”.

Сред многото герои от Трънския край, включили се в бойните действия по време на Балканската война, са и чичото на баща ми Христо Гусев, дядото на моя съпруг Асен Николов – подофицер Никола Стоилков от село Радово, както и Павел Ангелов от село Берайнци, който се сражава като канонир (т.е. артилерист) и донася един щик за спомен от боевете при Одрин. Неговият съселянин Саздо Иванчев пък цял живот носи незаздравяваща рана в крака си, уцелен от куршум „дум-дум”.




В категории: История , Горещи новини