Чичо Стоян – живот като на кино

Автор: Борис Цветанов

Чичо Стоян, с чийто „Сърдитко Петко“ са израснали няколко поколения деца, е роден в село Дивотино, Пернишко, през 1865 г. със светското име Стоян Михайлов Поптодоров.
„Лудориите му започнаха още от бебешкото креватче“, казва за него майка му. Прякорите от младостта му Дивото и„Дивото отче, нямат нужда от коментар.

Като юноша бъдещият майстор на словото избягал от дома. По това време баща му се бил преселил в София. Родителите го търсили цели две години и накрая вдигнали ръце. Неочаквано чичо му, охранител на княз Александър Батенберг, при едно посещение в Лом го открил чирак в една бръснарница. Хванал го за ушите и го завел вкъщи. Вместо да миряса, младежът, понаучил разни номера от ломските цигани, станал още по-шантав.
Майка му и баща му след дълго умуване решили, че само църквата може да го вкара в пътя. Записали го в Духовната семинария в Горна Оряховица. Както можем да очакваме – шило в торба не стои.

Още по времето, прекарано в Лом, Стоян останал много впечатлен от съчиненията на Димитър Маринов за народната мъдрост и най-вече от обстоятелството, че циничните народни песни били всъщност най-веселите във фолклора, имали най-игриви мелодии и били най-желани, а циничните пословици, за които бащата на българската етнография отбелязал, че не били за записване, били най-любими при разговори, на маса, в компании. И че опашата лъжа било, че не били желани за слушане от жените.

Сега на младия човек му направило впечатление, че из църквите и манастирите, в които попадал, божите служители умирали за такива приказки и пословици. И се захванал Стоян да си ги записва. За да проверява ефекта от разказването им, се заседявал из горнооряховските и лясковските кръчми, което страшно скандализирало поповете.

Много от въпросните приказки още тогава Стоян си ги редил в рими, както кратката поема „Младата вдовица“, която ще напише след време. В нея млад вдовец и млада вдовица се срещнали на гробищата и от дума на дума вдовецът споделя, че жена му починала от нещо, дето го било срамота да го дума: „Имам нещо не баш както/ е на другите хора.../ След венчавката веднага,/ щом легнахме с нея/ охна някак и небето/ след неделя взе я“. Вдовицата веднага отговаря: „Щом така е, я чуй, байно/ дали пък не бива/ и на мене туй да сториш –/ не ща да съм жива.

Чичо Стоян описва и историйка от един женски манастир – дошъл майстор да поправя сградата, игуменката му праща монахиня да му носи я вода, я инструменти и работата стигнала до там двамата да си уредят важна тайна – докато майсторът работи над монахинята, тя да удря с теслата по масата, демек той работи ли работи, чука ли чука... В Духовната семинария, то се знае, тутакси вдигнали мерника на Дивото отче.

Нашият човек обаче изобщо не се трогнал и с няколко тетрадки, изпълнени с приказки,  пословици и песни, които не били за слуха и очите на целомъдрените, се върнал в столицата.
Но там неговият баща му посочил вратата и го лишил публично от наследство. Много важно, казал си Стоян, и се хванал чирак в една гостилница. Оттам пък го изгонили, защото се заседявал на сладки приказки с клиентите. След което тръгнал из България с един цигански катун, като веднъж едва отървал кожата при едно традиционно сбиване.

По това време избухнала Сръбско-българската война и той се записал доброволец. В един момент бил пленен от сърби, но с артистичния си дар божи така ги объркал, че вместо в техните окопи, враговете го довели в нашите. Така непокорният, но талантлив българин, открил, че може да служи на Мелпомена.
Едва се оженил и жена му починала. Тогава той изцяло се отдал на театъра и се включил в трупата на Константин Сапунов „Просвещение“. Междувременно баща му решава, че акълът  му е дошъл и му дава всичките си пари, доста голяма за времето сума.

Стоян ги влага в реквизит и декори за голям спектакъл по време на откриването на Първото изложение в Пловдив през 1892 година. Било предвидено трупата да постави „Семейството на престъпника“ на Джакомети. В навечерието на представлението  обаче се развихрила буря невиждана и помела всичко. Докато декори и реквизит отивали на вятъра, Стоян го ударил на ръченица. Истински български Зорба!

На следващата година, вече 28-годишен, той среща в кюстендилското читалище 15-годишната Руска. Извършило се тайнството любов от пръв поглед. Девойката му пристанала  веднага. По това време Стоян бил вече известен и като поет. Руска, която ще се преименува в артистичното Роза, също пишела стихове. След време двамата заедно ще напишат поемата „Крали Марко“.
Животът на семейството е по-хубав от песен, най-вече защото Чичо Стоян гледал с широка душа на неизброимите ухажори на красивата си съпруга. „Тълпа – казвал той, – без която не може нито една красавица.” В тази „тълпа“ влизал и братът по перо Кирил Христов.

През 1903 г. един друг ухажор – Тодор Богданов, и той поет, и той артист, също пощурял по Роза. Случаят обаче се оказал безнадежден. Тогава, на 20 януари 1903 г., той влиза посред бял ден в апартамента на семейството и стреля в сърцето на Роза, след което се прострелва в челото и умира на място. Съпругата на Чичо Стоян е откарана веднага в клиниката на най-прочутия хирург д-р Сарафов, който прави истинско чудо и я спасява.
А природата или пък съдбата също от своя страна поднасят чудо – оказва се, че Роза е неизлечимо болна от туберкулоза, но куршумът е накарал болестта да изчезне яко дим. Докато жената се възстановява, Министерството на просвещението я уволнява от Народния театър за съмнителен морал.

Но Стоян и Роза не свиват знамената. Те започват да обикалят страната и да изграждат театрални трупи, като създават и своя пътуваща театрална формация, кръстена на Роза.
През 1922 г. пък Чичо Стоян изиграва Бай Ганьо в едноименната лента на кинематографическа кооперация „Янтра филм“. За превъплъщението му в тази роля режисьорът Васил Гендов пише в бр. 10 на сп. „Киноизкуство“ от 1955 г.: „Не беше тежко да подготвя Чичо Стоян за ролята му, тъй като той вече беше участвал в миналото като артист в театъра с другарката си – известната българска актриса Роза Попова“.

През 1949 г. Роза почива – 13 години след кончината на съпруга си. Последните й думи са:  „Имах най-голямото богатство на света – любовта на Стоян!“.
Да не се надява човек, че този детски поет, добряк, превъзходен съпруг е оставил образцова еротична поезия, за която ще бъде наречен Българския Бокачо. Събрал е всичко в скандалните „Ергенски раздумки“, „Нашенски раздумки“, „Шопски раздумки“, издадени преди век.  




В категории: История , Горещи новини