Времената се менят, манталитетът на Главните в БГ - не
02 Декември 2012, Неделя
Комунизмът не е мърдал оттук, пропагандата му също
Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net
Приписват на Йозеф Гьобелс онзи цитат, че една лъжа, повторена сто пъти, се превръща в истина. Не съм бил покрай него, за да знам със сигурност, но в едно съм убеден – неговите теркове се използват от абсолютно всички пропагандисти на абсолютно всички обществени строеве след неговия Райх. (Подозирам, че той е присвоил този свой почин от Макиавели, но да не се отклоняваме от темата).
Израснах в светлите времена на „Работническо дело”, „Кооперативно село”, „Земеделско знаме” и „Отечествен фронт”, та съм се нагледал от малък на рекламни съобщения за работата на властта, наричани кой знае защо „новини” и „статии”.
Всъщност заслугата да гледам с присвито око на писаниците в тогавашните газети беше на майка и татко, безпартийни офета, които от ранна възраст ме бяха обучили, че „каквото се говори вкъщи, на масата, навън не излиза, че знайш ли какви хора има”.
В противен случай със сигурност щях да се пръкна абсолютно правоверен пионер-комсомолец-комунист. Но, предполагам, че така е било с поне още 80% от моите набори и техните семейства.
Замислих се за това, когато онзи ден прочетох някъде как колеги наричат една частна телевизия „министерство на пропагандата в сянка” (сещате се коя), а основният й водещ „правителствен говорител на доброволни начала” (сещате се кой). Същият този беше казал преди две или три години, когато работеше в една друга телевизия: „Ревнувам го! Когато видя и чуя, че говори по други телевизии го ревнувам!”
Сещате ли се кой точно е обектът на неговата класическа балзакова ревност? Да, той е. Слънцето, бащицата, всеопрощаващият, вседаващият, всеконграчулешният. Въпросният рупор на властта обаче с болка осъзнава, че в състезанието за по-удобен дюшек на новия Тато, уви, той вече не води.
Стотици знайни и незнайни медийни работници дават мило и драго да се отъркат в него и властта му. Затова четете заглавия на вестници, така мило и сърдечно започващи със собственото му име.
Главните редактори на тези издания сигурно са били девойки и юноши, когато един от трубадурите на светлия социализъм Любомир Левчев се е изцепил: „Дори и вие самият не можете да ми забраните да ви обичам, другарю Живков!”
Както сами се уверявате денонощно, онова време не е минало, онова говорене не си е отишло.
Дори скоро се втрещих, чувайки гениалният режисьор Теди Москов да обяснява, че всъщност сега живеем в истинския комунизъм, защото ни управляват точно децата на едновремешните комунисти, но вече взели абсолютно цялата власт и абсолютно целия капитал. Отлично казано, нали?
Не е откритие на тази и предишната власт, прочее. Спомнете си, че всеки, които се е пробвал на кормилото на България, е имал мераци да обсеби медиите у нас.
Сините се отчетоха с „Нахранете журналистите”. Жълтите с идеята за нов закон, донесъл на една от своите радетелки името „Гилотинова”, по аналог с нейния замисъл какво да се случи на меди, която дръзне по какъвто и да било начин да критикува управляващите.
До ден-днешен колеги помнят за едно лично президентско пресаташе, което директно крещеше на главни редактори и репортери указания как „това няма в никакъв случай да излезе”...
Да не повярвате обаче най-иронизираните, най-руганите и най-плютите досега са били именно правителствата на бившите комунисти, сега социалисти.
Те не се обиждаха, млъквайки за няколко години, не се фръцваха от среща с журналисти и не им запушваха устата с просташки коментари. За разлика от този, за когото стана въпрос в началото на това писание. И този, който не си отвори устата, силно обиден на народа и медиите, че не му гласуваха отново доверие, след като гледаха как няколко години позволи на своите съратници мощно да крадат.
„Рекламата е в основата на всеки успех”, твърди един постулат от учебниците по маркетинг. Как да не му вярва съвременният българин, гледайки живота си.
Некадърно правителство, легнало на ухото „криза е, ще траете”, твърди за себе си, че никой, никога, при никакви други условия и в никакви други времена не е постигало такова добруване на страната.
Откровеното дупене на тази и онази чуждестранна компания, на тази и онази финансова групировка, се нарича „външна и вътрешна политика”. Жалки и беззъби фарсови изпълнения, заснети предварително с камера, са водещи в новините на 90% от медиите, с етикет „удар срещу организираната престъпност”.
Уволнения на чиновници, нанесли грамадни золуми на България, сядайки в топлия и удобен стол, защото са „наши хора” или техни деца, се представят като „борба с корупцията”. Списъкът с примерите можете да си продължите сами. Стига да не сте от тези зрители, читатели и слушатели, които за пореден път вярват в светлото бъдеще (и във ВИП брадър, и в чалгата).
Чудно ще ми бъде, ако през някой ден Слънцето реши ей така, напук, да не излезе от резиденцията си, да не отиде никъде, да не играе мачле, да не направи нито сет на тенис на корт, какви ще бъдат новинарските емисии.
Чудно ми е, ако ей така, изведнъж, поради кой знае каква причина, се повредят едновременно всички компютри на пращащите рекламни съобщения от пресцентровете на управляващите, с какво ще бъдат пълни 90% от вестниците. Чудно ми е каква е разликата между мощните статии от 1973 година например за хода на кампанията по прибирането на реколтата, социалистическото съревнование между АПК „Нов път” и АПК „Дружба” и посещението на първия партиен и държавен глава в братския Съветски съюз и водещите заглавия от днес за първа копка на пореден участък от магистрала, тупане в гърдите, че сме „остров на финансовата дисциплина” и поредното подмазване на лидерите на европейските страни в Брюксел.
Вие някаква разлика виждате ли?
Падението на Левчев като личност и поет с напредването по стълбата на властта все повече ескалира, за да достигне своя апогей, когато през 1979 година го правят Председател на СБП. Ако съберем и калкулираме компромисите и униженията, които са правили и спохождали всички председатели на СБП в периода 1944-1989 година, Левчев многократно ги превъцзхожда като количество и “качество”, взети заедно. Лично аз се чувствам омерзен и отвратен от унизителните му изказвания и метани пред Тодор Живков, някои от които са станали реалистично-митологични и са се превърнали в писателски фолклор, но за съжаление са точна истина 1:1. Като случая, в който Първият демагогски хока неколцина писатели, че прекалено много го хвалят и трябва да спрат, защото му става неудобно, а Левчев скача и казва, че др. Живков може да му забрани всичко, но не може да му забрани да го обича! Един от присъстващите на случилото се, достоен български писател, казва, че в този миг е поискал да се отвори подът и земята под краката му и да потъне от срам! Левчев стига до там, че унизително дърпа ръката на Живков, за да я целуне, а той гнусливо се съпротивлява!
Това е чиста проба литературна проституция.
Ами речите му на Априлските литературни дискусии или по други форуми! Ще цитирам като пример откъс от встъпителното слово на Левчев на априлската литратурна дискусия от 1986 година: “В това свое слово аз не мога да скрия гордостта си и огромното удовлетворение от изминатия априлски път. И тъкмо в този миг ние сме длъжни да изкажем своята признателност към нашата партия, към Централния комитет, който изкова априлската генерална линия, и лично към другаря Тодор Живков. През арилските години той не само ни даваше пример какаво значи всеотдайност, какво значи постоянно човешко горене – през тези години той разви и изложи основни теоретически постановки, имащи пътеводно значение за цялата ни култура и по-специално за литературата. Така априлското тридесетлетие създаде нов тип отношения между творец-писател, партия и държава. Пред наши колеги от цял свят другарят Тодор Живков нарече българските творци на художественото слово най-близки бойни другари на партията и на Централния комитет. Такова е и нашето отношение към партията, към Централния комитет и към генералния секретар.” И т.н. и т.н. Да се чудиш дали говори Оф деец, профсъюзен активист, партиен секретар на някое ТКЗС или ДЗС, завод или заводски цех, партиен функционер, или пък това е председателят на Съюза на българските писатели! Едва ли някой го е принуждавал да стига до тук, защото става дума за 1986 година, а не за времето непосредствено след 9 септември 1944 година, когато натискът е бил страшен. Когато четеш словата на Левчев, просто си изумен как езикът му може да се обръща и да изрича подобни неща – все пак той е с претенции за поет, писател, творец. Като колега в такива случаи ти без вина се чувстваш лично виновен и омерзен от словата на твоя Председател. С подобни действия и изказвания Левчев направи СБП най-меркантилната и слугинска творческа организация, а лично той се превърна в недостижим шампион по слугинаж. При Левчев се наблюдава пълен дефицит, абсолютна липса на каквото и да е човешко и творческо личностно себеуважение. Той продължава да се отърква около властта, защото при него това просто е непреодолимо.
В книгата си за Людмила Живкова Богомил Райнов разказва подобни унизителни истини за Л.Левчев, на които е бил свидетел. Включително и за съчинението му “Мислете за мен като за огън”.
Отсъствието на характер у Левчев проличава и в поведението и писанията му след 1989 година. Вместо да си посипе главата с пепел, да се смири и гузно да замлъкне, манипулативните му опити и морално нахалство достигат до там, че прави усилия да се изкара репресиран!!! В книгата си “Ти си следващият” Левчев пише, че е изключен от Университета, без обаче да уточнява причината, като подтекстът е очевиден – желанието му е да внуши изключване по политически причини и непокорство. Но ето какво пише проф. Николай Генчев по случая с изключването на Левчев: “Само веднъж се опитах да ощипя леко Левчев, който стоеше заедно с Людмила до масата и здравата нагъваше фазанови филета. Любо беше вече назначен за главен редактор на в.”Литературен фронт”, т.е. беше получил от първото възнаграждение на своето лакейство.
Аз познавах това момче отдавна, когато той следваше в нашия факултет специалност “Библиотекознание и библиография” и б е ш е и з к л ю ч е н п о р а д и с л а б у с п е х”. /разр. моя Н.И./ Ето я баналната причина за изключването на Л.Левчев и тук няма никакви политически и репресивни мотиви. Виждате ли отвратителната манипулативна същност на Левчев – от една страна фактът е верен, той наистина е изключен, но какво е внушението, което цели Левчев!
