Кой е прототипът на Емил Боев

Автор: Борис Цветанов

Журналистки от Плевен спретнаха съгражданина си генерал Христо Боев за прототип на най-известния български литературен супермен Емил Боев. Но легендата от българското разузнаване няма нужда от допълнителни измислени ореоли. Както заради приключенията му, така и за чисто човешките качества. В интерес на истината, знаем, че достойни ветерани оспорват последното, уважаваме мнението им, но си държим на нашето.

Но Христо Боев не може да е бил прототип на Емил Боев (не обръщайте внимание на еднаквите фамилии, иначе – Боже опази, читателят трябва да ме свърже с Цецо Цветанов) по една много тривиална причина. Богомил Райнов, при целия си безспорен талант, беше от авторите, които строго следваха канона в стил „Писателят върви след победителите“!

А когато през 1966 г. пише първия си роман от серията „Господин Никой“, Христо Боев е още в немилост. Анатемата му е от времето на лова на вещици, известно в социалистическия лагер като периода на „врага с партиен билет“, а в САЩ – като „доктрината Макарти“. Писател като Райнов не е от ония, които вадят кестени от огъня.

Но почитателите на генерала (ние също сме от тях) да са спокойни – той и истинският разузнавач, използван от Райнов като прототип, са били поне за някоя и друга година близки. Живели са в чекисткия блок на „Востовочний переулок“ до Ленинския проспект в Москва, действали са по едно и също време в Далечния изток, по-специално във Владивосток и Шанхай.

Но читателят да не търси из книгите, статиите и интервютата на Богомил Райнов някоя и друга дума за този разузнавач-легенда. Не само заради особения, меко казано, характер на писателя. Той изобщо беше скъперник на думи.

И все пак, един единствен път, при това – далече от България, в оная страна, в която Карлсон живее на покривите, в един хотел, по време на някакъв международен симпозиум, на чашка Богомил Райнов споделя в минута на откровение със „земляка“ от Москва – руския журналист от „Огонек“ Юрий Корнилов, че с широка ръка е черпил от колоритния живот и характер на един българин – съветски разузнавач, за извайване образа на набиращия популярност Емил Боев.

Прототипът му бил известен в СССР като Борис Афанасиев и „няма да допуснеш – казва на събеседника си Райнов – че това е дългогодишният заместник главен на списание „Советская литература“ и заслужил деятел на културата на Руската федерация.

Истинското му име е Борис Манолов Атанасов. Роден е в българското градче Лом в семейството на писар. В периода 1916-1922 г. работи като общ работник в тухлена фабрика и като сезонен работник по лозята.

През 1922 г. емигрира в Русия, като пътува на кораба като руски войник, заедно с полковник Пьотр Каплан – брат на есерката Фани Каплан... Животът му е безкраен наниз от истории, всяка от които би могла да бъде култов шпионски роман. Може и да е съжалявал и да си е спомнил думите на Сталин: „Тайна е само онова, което се знае от един единствен човек“.

В самата България Афанасиев е малко да се каже непознат. Е, имало е една „пресконференция“ (без въпроси) в Клуба на журналистите при гостуване на разузнавача в София, малко след частичното вдигане на табуто над двойността му през 1967 г.

Тогава той разказва една странна история с отвличане на двама от най-видните бели генерали – Кутепов и Мюлер от Париж. Оставяме настрана политиката и отбелязваме, че парижкото приключение на Афанасиев е класика в шпионажа и отвличанията са изучавани в специални лекции в алиансите на най-големите разузнавателни общности в света.

При тая „пресконференция“ в главата на присъстващия там Георги Марков се ражда идеята епизоди от живота му да бъдат използвани в поръчания от ЦК и от МВР бъдещ телевизионен сериал „На всеки километър“. Пак от него идва кодирането още в първия епизод на прототипа на „бате Серго“ – родното му място Лом. Епизодът „Насрещни влакове“ е написан по истински събития, но държа да допълня, че художествената измислица бледнее пред истинската история – база за американски тип екшън-трилър.

А на изненадания читател от връзката на разузнавача с литературата ще добавим: Афанасиев е инициаторът на учредяване на едно от малкото днес стойностни списания, излизащо вече близо три десетилетия – „Факел“.

Но има и още по-значимо използване на живота на разузнавача в литературата и киното. Още един, при това прочут в цял свят писател, го използва за прототип. Героят на Юлиян Семьонов Максим Исаев, известен най-вече като Щирлиц, е в много отношения... Борис Афанасиев. Но и Семьонов не е от кой знае колко признаващите литературните си тайни. Само че и това не е всичко. Още през 1947 г. в класиката „Подвигът на разузнавача“ авторите използват моменти от парижкото приключение на нашия герой.

Но за самия Борис Манолов Атанасов няма книги, няма документални разкази, очерци, няма филми. Той е един от ония легендарни разузнавачи, които си остават докрай неизвестни.

Заслугите му са отчитани единствено на свръхсекретни съвещания, на които не се водят нито стенограми, нито протоколи, а отличията им се заключват в специални сейфове и никога не виждат бял свят, освен по изключение, и то понякога, поставени върху кадифени подноси и носени по време на траурната процесия към последния им дом. Впрочем Борис умира и е погребан в Москва.

Вече сме отбелязвали, че истинската история на света е историята на тайните служби. Но ако не сме достатъчно авторитетни, за да бъдем приемани безусловно, ще цитираме видните западни изследователи на международния шпионаж – французите Аккос и Ке.

„Разузнавачите спечелиха Втората световна война“ – казват те. А Борис Афанасиев беше от култовите тайни агенти на тази грандиозна битка. Да си спомним само за Щирлиц! Стигнал е до офицер за специални поръчения в бункера на Хитлер. Срещал се е с него.

Информираният читател вероятно си спомня една сензация на РИА „Новости“ отпреди две години: през 1943 г. съветски разузнавач от леговището на фюрера бил готов да го ликвидира. Но Сталин спрял акцията – боял се, че наследниците на Хитлер на бърза ръка ще сключат сепаративен мир със Запада.

Ние за първи път допълваме картината: името на този готов за саможертва разузнавач е Борис Афанасиев. А ето и още една сензация – той предупреждава фюрера за готвен атентат и така на 20 юли 1944 г. от бомбата на полковник Щауфанберг загива двойник на Хитлер.

Ето и още нещо, което ще разкрием „за първи път“: хващането гуша за гуша между съюзниците е било на косъм по време на битката за Берлин. Капанът на фюрера е бил безпогрешен. До голяма степен продължаването на войната вече на Германия, САЩ и Англия срещу Русия е предотвратена благодарение на Афанасиев.

След войната той стига до Аржентина, попада по следите на Мартин Борман и иска от Центъра съдействие за залавянето и отвличането му. Вместо съдействие от Москва обаче пристига заповед за връщането му. Дисциплиниран, Борис изпълнява заповедта. На одеското пристанище (също като в последния роман за Максим Исаев) го чака камионетката, а после и подземията на Лефортово.

Но Афанасиев не е вчерашен, негово писмо стига до Сталин, с когото също се е срещал (на два пъти). Наистина отървава кожата, но е пратен в глуха линия – на научна работа (като в романа на Семьонов).

Бележка на автора
Той беше най-очарователният човек, който съм познавал. Това, което написах дотук, са само бледи щрихи от живота му. Колкото да дадат една бегла представа за този рицар на разузнаването. А що се отнася до това, че така и остава неизвестен, ще споделя нещо, което сам той отговаря, при това (нали си е литератор) не със свои думи, а с четиристишие на Омар Хаям:
„Ти пренебрегнат си и без награда. Забрави./ А дните отминават като сън. Пак забрави./ Небрежно вие Вятърът във Жизнената книга./ Неточните за тебе страници обръща, може би!




В категории: Новини , Нова история , Епопея на забравените