Майка и син създават килими и икони в ползотворен творчески тандем
Автор: Веселина Николова
В началото на 40-те години на миналия век в една от най-образцовите къщи във възрожденския град Перущица нещо като неписан закон е всеки да усвои и разпространи поне един нашенски занаят. Стопанката на този дом е Радка Раева. Тя е изуважавана шивачка, която умее да бродира с изключителна прецизност и търпение.
Съпругът й пък Александър Раев е майстор на кована мед, един от основателите на Задруга на майсторите на художествени занаяти. В дома им всеки си има ателие и в него се провеждат изпитите на някои от новопостъпилите майстори в Задругата.
Заради бомбардировките през 1944 г. над Перущица, семейството е евакуирано. Наред с лошите емоции обаче Радка и Сашо Раеви получават безценен подарък – точно тогава се ражда дъщеря им Лидия.
След това семейството за кратко живее в Пловдив, а по-късно се установява за постоянно в София.
Съдбата отрежда на Лидия да стане лекар по инфекциозни болести и да посвети живота си на това да помага на хората. Тъй като обаче в природата няма как крушата да падне по-далеч от дървото, в един момент жената разбира, че занаятчийството силно я привлича. Един ден решава да отиде на урок по тъкачество. И така открива своето ново хоби, което практикува и до днес.
С времето Раева се увлича все повече по създаването на различни фигури на стана, а и явно е наследила дарбата на майка си, защото всяко следващо килимче се оказва по-хубаво от предишното. Така майсторката става все по-амбициозна и прецизна. След време започва да участва в изложби в цяла България. Не закъсняват поканите за изяви и в чужбина.
Д-р Раева работи на вертикален или така наречения килимарски стан. На него освен килими, черги, пътеки и платчета могат да се измайсторят и много различни художествени произведения.
Под сръчните пръсти на тъкачката в бяла престилка се раждат прекрасни репродукции на две старобългарски икони – „Рождение Богородицьи“ и „Свети Георги“. Върху тази, в която светецът пробожда змея, Лидия работи около 4 месеца и половина и влага цялата си любов към занаята, като я посвещава на сина си, който носи името на светията.
Тъкачката споделя, че предпочита да работи с гладки килимарски тъкани, като всичките й произведения са изработени върху памучна основа. Тя обяснява, че абсолютно всеки отделен артикул и дори елемент по него има своя собствена сложност при направата си.
В произведенията си Лидия използва както фолклорни мотиви от богатото ни народно творчество, така и модерни орнаменти. Тя често използва за образец в работите си прекрасните и легендарни чипровски и котленски килими.
Всичките й творби са авторски и са създадени по нейна идея или по проекти на сина й Георги Георгиев, който също е приложник. Днес той е на 46 години, но още докато е в казармата се отдава на народните занаяти и става ръководител на войнишкото художествено ателие. Така намира доста време да се занимава с изкуство и тъкмо там започва да рисува модели за килими, които изпраща на майка си. При това по-късно, вече като художник, лично въвежда майка си и в тънкостите на боядисването.
След две години Лидия Раева ще навърши 70 г. Нейното съкровено желание е да успее да направи съвместно със сина си една юбилейна изложба, обединена под общото за двамата мото: „За да тъчеш, трябва много любов и търпение и един живот не стига“.
История на тъкачеството Тъкачеството по нашите земи е засвидетелствано още през VІ – V хил. пр. н. е. Българският народ е наследил тъкаческата сръчност и изкуство от съставните етноси – славяни и прабългари. Те пък заварили на Балканския полуостров хилядолетната такава култура от причерноморските гърци и траките. Освен наследените традиции, се откриват и по-късни заемки, внесени от историческите контакти, нашествията и търговския обмен, които някога са се развивали тук.
Древният занаят се предавал от поколение на поколение, обикновено в кръга на семейството. Момичетата са израствали край стана и вече като моми сами пристъпвали към изработването на чеиза си. Копнежът на тъкачката към домашен уют, както и нейният творчески инстинкт, издигат тъкаческата сръчност до степен на художествено творчество.
Домашното тъкане на постелки, платове за дрехи и други тъкани, нужни за уюта и топлината в жилището и попълването на гардероба на българите, е част от нашата култура от древни времена, та чак до началото на ХХ век. За съжаление в днешните ни домове стан не може да се види. Все по-рядко се използват и останалите в раклите на баба като наследство за поколенията автентични артикули, изработени от старите българки. Богатството на битовите художествени тъкани сега може да бъде видяно предимно в българските музеи, манастирите, църквите и някои от селските домове, чиито стопани продължават да залагат на някогашните ни традиции в обзавеждането.
