Защо не заплаках

Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net

Сигурно съм дегенерат, безбожник и мразител. Зная, че за мъртвите или добро, или нищо, но все пак, с ръка на сърцето признавам, че абсолютно нищо не ми трепна, когато разбрах за неговата смърт. Всичко, което ми мина през ума1 беше едно лицемерно „Бог да го прости”. Обаче промърморено с ентусиазма на чавдарче, пионерче и последващ комсомолец, вместо с вероучение, от първи клас закърмен с Тезисите на Априлския пленум на БКП за по-пълното задоволяване на материалните и духовните потребности на българския народ.

Прочее, не мога да отрека, че обществената реакция беше своеобразен връх на лицемерието. Тутакси във Фейсбук се появиха витиевати статуси, по половин дисплей на компютър, с неговата снимка и краткото му житие-битие.
Лошо няма, християнска страна сме (за това – друг път), но странното беше, че пускащите тези сърцераздирателни думи на скръб на годината я влязат в църква, я не. Говоря така, защото ги познавам. Но, нейсе, нека говоря за себе си.

Аз не заплаках, защото през съзнателния си живот (вярно, от съвсем малък, нашите шушукаха помежду си) съм чувал почти постоянно, че той е бил ченге от Държавна сигурност. Полковник ли, с по-ниско звание ли, никой така и не разбра.
Но гузното мълчание по въпроса, дори и сега, когато съм вече възрастен мъж, ме изкриви до такава степен, че някак си никога не съм смятал, че това е духовният ми пастир, татко и трябва да питая безмерна синовна обич към него.

Предполагам, че това ми отношение просто се е пренесло през годините, просмукано от социалистическата пропаганда, тръбяща „Религията е опиум за народа” и превърнала например църквата „Свети Дух” в Славейковския парк в пункт за съхранение и отдаване под наем на газови бутилки.
В допълнение към личното си религиозно възпитание мога да добавя пламенните речи на другарката от училище, обясняваща на мйекащ акцент, че „когато вали, ни плачи дядо Господ, дица, Господ няма. Облацити са блъскат и от тях тиче вода”. Край на цитата.

Писал съм и друг път по повод силно разклатеното си доверие у людете с черни раса у нас, та ако се повторя някъде, можете просто да ми теглите една майна. Или да помолите Господ да ми прости, ако сте толкова вярващи християни.
Връщайки се отново в ранното училище, се сещам как тогава никой не ни каза, че нашият народ е оцелял от варварските кланета и опити за пълно асимилиране през вековете османско робство благодарение на вярата. А това се е случило благодарение на „народните закрилници хайдутите”.

Ако като деца бяхме убедени в това, щяхме да израснем някак си по-други хора. И в това хипотетично бъдеще, тоест настояще, щях да се разплача от мъка. От горест за смъртта на моя духовен водач.
Щях да изпитам вътрешна потребност да изляза на площада и да споделя това си състояние на силна тревога така, както гледах преди години по телевизията да правят стотици хиляди на площада пред двореца на папа Йоан Павел Втори.

Хитро са постъпили тайните служби на комунистическата държава у нас, вече съм сто процента сигурен. Те не са стъпкали брутално духовенството у нас, не са го унищожавали физически, както е ставало в Съюза на съветските социалистически републики и Полша например. Защо е нужно някой да бъде унищожен, след като може да бъде поставен в зависимост до края на живота си и по този начин да стане роб на системата.
Ето така в наши дни сегиз-тогиз изскачат картончета на агенти с интересни оперативни псевдоними, които вече носят на главите си епископски и митрополитски калимавки. Не е чудно, тогавашните млади попчета отдавна са се издигнали в йерархията благодарение на своята смирена служба Богу (и социализму).

Това обяснява защо масовото название на свещеника при вярващите християни и католици е „отец”, „pater” или „father”, а при нас, социалистическите християни – „поп”.
Сигурно сте забелязали, че докато тялото на починалия на преклонна възраст беше все още топло (а и доста преди неговата кончина) главна тема на размисли стана кой ще бъде неговият заместник. Как да се опечаля от смъртта му, когато по цял ден гледам, слушам и чета сметки и предположения кой ще бъде следващият?

Поне донякъде утеха ми дава един член от Устава на църквата, че най-големият водач трябва задължително да има навършени петдесет години. И според сведущи по въпроса, това автоматически пречи на един от най-надъханите и неубедителни чернокапци да заеме това място. А иначе откъм ролекси, БМВ- та и мерцедеси той отдавна е доказал, че е достоен за най-високия пост.
За да не заплача за смъртта на духовния си водач отлично се погрижиха и доста правителства след така наречената промяна.

Едно за това, че позволи у нас да влязат всякакви причудливи култове и да отровят де що могат народ, друго заради мълчаливото си насърчение на грозни гледки достопочтени хора в раса да се блъскат и бият като в скотобойна, окупирайки храмове, предназначени за тиха молитва и размисъл.
Трето, дори и само заради лицемерната си богобоязън, крещящо противоречива на партийния му устав... Силни на деня също се постараха да ме отвратят почти напълно от това, което трябва да ми бъде духовен стожер и утеха в тежки дни на изпитание, докато ги гледах как даряват на църквата пари, изкарани с бой, рекет, крадене и лъжа...

Затова не заплаках, когато разбрах за неговата смърт. Наречете ме както желаете.
Дегенерат, безбожник, мразител...



В категории: Коментари , Горещи новини