В един хубав и топъл слънчев ден пътувах с трамвай 22 от автогара „Изток“ към центъра на София.
На следващата спирка се качиха двама мъже на видима възраст около 50-те. Единият беше сляп. Те носеха пластмасови шишета и навярно отиваха да си налеят минерална вода от изворите край Централна баня.
Слепият държеше в ръка букетче от липа и от време на време го помирисваше. В един момент той попита зрящия си другар дали липата е напълно разцъфнала, или още е на пъпки. Оня му отвърна, че е напълно разцъфнала. Слепият погали цветчетата и отново ги помириса. После промълви: „На мен пък по уханието и по докосването на цветчетата ми се струва, че не е съвсем добре разцъфнала липата“.
И беше прав! Ако не беше голямата навалица в трамвая, щях да отида при слепия и да му кажа: „Браво, братко! Та ти виждаш по-добре от окатия си приятел!“
За мен този човек беше като втори дядо Йоцо от разказа на Иван Вазов, който само с докосването до пагоните и сабята на войника и от звука на преминаващия през Искърското дефиле влак успя да види Нова България.
Вече и ние, окатите българи, трябва да се замислим, не е ли време след 23 години да си отворим очите и да прогледнем?!
Милчо Стоименов, подполковник от резерва на Зенитната артилерия, Западните покрайнини
