Очи небесни, сърце - огниво


Очи небесни, сърце - огниво
В поредното село, сред хората, в разговорите с които научава за техните истински проблеми
14 Септември 2012, Петък


40-годишна творческа дружба свързва автора на тези спомени с Николай Хайтов. В 13 от тях двамата са заедно в редколегията на списание „Родопи“ 


Автор: Никола Гигов

Образът на Николай Хайтов се запечата у мен с първото ни виждане: очи небесни, сърце-огниво. Стъпката му твърда. Смехът – експлозивен. Усмивката – дъга след буря.
Беше през пролетта на 1963 г.  на моста Девин.
Така остана той у мен в 40-годишната ни близост. 13 години от тях работехме в списание „Родопи”.

Вникнах в очите му, както се вниква в синилото на българското небе. „Този човек – мислех си аз – има  четири чифта очи: детските очи, лесничейските очи,  писателските очи и небесните очи. Всички те гледат с различни нюанси и обща преценка”.
Узря у мене сравнението: „Николай Хайтов е българският Джек Лондон. И двамата писатели – и Николай Хайтов, и Джек Лондон, живяха в неистов труд. Издадоха по близо 50 книги. И двамата имаха вяра в дарбата, вяра в доброто и вяра в борещия се човек. И двамата мечтаят за по-добър и справедлив свят.

Език от мед и пелин
Били сме къде ли не. И Хайтов искаше да ме определи и захващаше с мен внезапни разговори:
- Какво мислиш за езика?
- Езикът ли? Аз съм бежанец от Западните покрайнини. Сега се присаждам в родопския говор. Завършил съм българска филология. Обобщеното си мнение бих изразил така: чуждиците са мръсен въздух   за дробовете ни, родните клишета са гниещи слова, жаргоните са  улични дрипи, варваризмите са хищни бодли, колоритните думи са ангелогласни слова. Изворни. Затова обичам твоите книги. Ти разкастри сивия ден на българската литература и я дари с цветя, роса и озон. Включи творческата мощ на народа.

Хайтов се понадига и се взира в очите ми. Обгръща ме синева:
- Я ми кажи някои от събраните от теб думи!
- Имам събрани няколко хиляди родопски думи. Но предпочитам да кажа от твоите, влезнали в „Диви разкази”. Грабва още първото изречение: „В ония, младите години, бях деликанлия, буйна кръв. Не бях едро, ала яко. Мартинката ми лаеше на гърбината, в пояса – нож до нож”. Това е жив народен език. И следват твоите думи: Подгон. Шупурка. Ледунка. Облайва. Насосалки. Шибучица. Крамолник. Криявище. Баири-дараци. Збиренка. Хърхалясница /Паянтова плевня/. Треволинки. Очинки. Цонка... Както пишеш ти – език, който хем сладни, хем горчи. Препатили и даровити хора са извайвали българския език. Това са и твоите герои. Езикът ти е жив, обагрен и въртопен.
- Затова ли отказа да  бъдеш мой заместник в списанието в София, а остана в родопската гора.

Замълчах. Още пазя писмената му покана за това.
Заедно сме били над 130 пъти на редколегия в списание „Родопи”, но в 40-годишната ни близост тази цифра многократно расте – в София, Смолян, из Родопите и България. Веднъж, когато прекрачи нашия праг в Смолян, рече:
- Вие живеете в Райска градина. Какъв сефалък! – и се вгледа от прозорците към дворните ни люляци и ливадните гънки на  Кайнадина.
Радвах се, че го следват заедно и възторзи, и клевети. В Николай Хайтов дишаше Родопа.
На мраморната плоча в село Хвойна са изписани думите му: „Родопа – зове към върховете”. След Хайтов капе роса. Той слуша бориките на Персенк, очертанията  на Чернатица и написа: „Денят е от минзухари, а нощта – от светкавици”. Планината слизаше вечер и го завиваше с халища и звън на чанове.

Хайтов очовечи гората като й даде душа. Той надникна в сърцевината на дървесата, от които се правят хиляди предмети. И точно на 7 май 1954 г.  взе белия лист като изповедалня в горския свят на село Радуил и тръгна по писателската пътека. Животът го тласкаше с неволите към затвора, а перото го издигаше към върховете. И той се бореше яростно. Издигаше се с магията на българското слово.

Хайтов стана магнит. Той е компас – може да се ориентираш чрез него и никога няма да загубиш посоките. Раздвижи думите, смени словореда, вкорени се в историята и на народните драми и книгите се заредиха – „Шумки от габър”, „Диви разкази”... Венча дивото с дивното. Събра несретници с апостоли. Изгърмя сякаш с топ в нашата литература.

Очаквалият в беда помощ, сега сам помагаше на другите. Стана подгон за брулени автори. Съхранил съм 40 негови писма, от които ще цитирам само три: „Ти си поет на съкровените български въжделения, на мечтата за целокупно отечество, на родопските хора и природа. Ти си летописец на българската орис на Западните покрайнини” (1986 г.)

Ето откъс от друго негово писмо:
„Драги Кольо, аз съм шашардисан от твоя „Орфей”. Шашардисването (слисването) идва от твоите смели, понякога дръзки предположения и хипотези и на второ място многобройните доказателства в тяхна подкрепа, които човек не може изведнъж да  поеме. Работата при всеки случай е много интересна. И така –поздравявам те. Ако заминеш към Гърция, на добър час и събирай от  там каквото можеш“ (1981 г.).
В трето писмо ми пише: „Когато прочетох книгата ти „Ден за прошка” – както ми беше кисело – разнесоха ми се мъглите. Новото в новите ти стихове е свързано с постигането на най-трудното: простотата – великата простота както я наричат“ (1994 г.).

Такива негови писма имам за много мои книги. И аз съм писал и публикувал оценки за негови книги. Познавах повечето от прототипите му като живи хора. Бил съм и по родопските места, където се развиват сюжетите на неговите разкази. Вярвам, че Хайтов сам ще стане „Горският дух”, ще броди из родопските гори и ще прочете едно мое четиристишие: „Мили Боже, ти ли вая/ туй чудовище човек?/ Той ще посече и Рая/ като този дървосек”.
- Най ме боли, когато видя гората дюс (гола сеч) – пише ми той.
- Пише ми се  неутолимо! – пак ми споделя той.

В наброските си съм написал: „Николай Хайтов е певец на горските звуци, скрибуцането на  смърчовете, грохота на реките, тепавицата на водопадите, караджейката  на звездите. Обича да разговаря със „златоустите  старци”. „Дървото на изкуството” – пише той – се пои не със шербет, а с горчиви сълзи”. И още един негов завет: „Ако искаш да си останеш българин, приеми народното слово, брани красотата на природата и защитавай нравствените устои на народа”.

Неговата кръв изтече за България. Сам написа: „Ако ми отсекат главата и видя, че се търкаля по стъпалата, устата ми пак ще вика: „Да живее България!” – това е неговата гражданска позиция.
Той беше два мандата „Капитан на кораба” в Съюза на българските писатели и бранеше всички – дори тогава, когато някои негови колеги го нападаха. Написа 30 предговора за почти незнайни автори. Даде път на мнозина. А за себе си написа и сам ми е споделял, че сърцето му е останало в гроба на Левски.  
Той все повтаряше мечтата на Апостола – „Да се съберат и четиритях краища на България в едно”.

Били сме  заедно и на Персенк, и Модър, и в Яврово, Смолян, Лисичево, Девин, Асеновград, Пловдив, Мадан, Борино, Змеица, Ягодина... Знаеше, че за издирванията ми за Орфей съм посетил 240 села в Родопите и 43 други държави. От мен той искаше да събирам здрави „дърва” за „печката” (т.е за списанието, б. а.). И тиражът нарасна. Списание „Родопи” издържа 30 години.

**
Веднъж го срещнах в София  много забързан:
- Закъде така бързаш?
- Явровци ме помолиха да търся камбана за нашата църква!
И отпраши. Молеха го да стори път за село Тополово. Молеха го за университети. Молеха го за предговори на книги. След него винаги вървяха по пет-шест души, чакащи го с часове. Беше главен редактор, беше председател на СБП, беше  депутат, беше голям човек, голям българин.
**

Случи се така, че за неговата 70-годишнина, по взаимна уговорка, аз публикувах в смолянския „Родопски устрем” на 29 септември 1989 г. интервю с него, озаглавено „Животът като усилие и празник”, което смятам за находка.
Моите незнайни въпроси разтвориха душата му и той в срещата ни в Яврово беше много духовит, стреловит и напорист. Досега бяхме виждали само „Айсбергът” на Хайтов, а в това интервю той изрази позицията си по много въпроси на живота, творчеството и гражданската си позиция.

„На злото трябва да се противостои! – заявяваше той. – Екологичната катастрофа е надвиснала над нас. Сърцето ще надвие на компютъра. Техническият идол ще се обуздае с нравственост. Вярвам, че има извънземна цивилизация – Земята не е изключение. Животът може да е празник, само когато е усилие”.
Така още през 1989 г. той направи толкова важни и големи прорицания, че никой досега не е обхванал хоризонтите на неговите проницателни очи.

Сега над него е паднал мрак. Хайтов няма да може да лежи дълго в студенилото и мрачилото. От дъските на ковчега ще си стори работна маса, ще скове стол. От корените ще извае перо. От кръвта – мастило. И пак ще седне да пише и ще полети към  Родопа, България и света.


Гласът на Николай Хайтов


балада от Никола Гигов

Не вярвайте, че в гроба аз лежа.
Ковчега си превърнах в бяла маса.
И Словото до Знамето държа.
И Левски ме дари със звездно  расо.

Гостувах вече  в гроба на Васил.
И с Левски ви изпращаме надежда.
България над бездните виси,
Но небесата в нея се оглеждат.

И ето го – и Петко капитан,
И четите, хайдутите, войводи.
Родопа моя бие като чан.
И свободата като Ботев броди.

Не може да умре един народ,
когато из  подземията никнат
най-лудите глави и търсят брод,
Заложили за свобода  главите си.

Възкръсвам като моя  Кози рог!
И с гайдите  ще озаря небето.
В самите нас е Българският бог.
И  Левски пее,
та сърцата  светят!



Най-добре Хайтов се чувства в любимата планина Родопа... ... и търси вдъхновение далеч от шума на града 30 години писателят посвещава на списание „Родопи” - огнище на българщината С творческия екип на списание „Родопи” Николай  Хайтов – главен редактор на списание „Родопи”, и Никола  Гигов – щатен  кореспондент на изданието за Смолянския край, в творческа атмосфера в Яврово през лятото на 1989 г. В редакцията на списанието

В категории: Горещи новини

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки