В столицата на легендарната императрица Сиси има много места, свързани с нашата история
Автор: Георги Ваташки
Роденият в Русе лауреат на Нобелова награда за литература Елиас Канети пише: „Когато някой пътуваше по река Дунав към Виена, се казваше, че той пътува за Европа”.
Да се опише австрийската столица с думи е трудно, да не кажем невъзможно. Някогашната Дунавска монархия, както са наричали Австро-Унгария, е запазила и до днес своя имперски дух. Той се е пропил навсякъде – от красивите сгради в стил сецесион до бароковите дворци на Хабсбургите. Но аз няма да се опитвам да ви пресъздам великолепието на града на прочутата императрица Сиси, а ще ви запозная с местата в нея, свързани с българската история.
Много са връзките в историята, настоящето, традициите и културата между нашата страна и Австрия, които се улесняват от географската им близост и река Дунав – артерията на Европа. Тъкмо през имперската столица е прониквало най-вече европейско влияние на Балканите и в България по времето на Османската империя. Български търговци и колонии се установяват във Виена още преди Възраждането и много богати и будни българи отиват да учат там.
Виена остава свързана с България и след Освобождението. По традиция архитектурата на нашите дунавски градове Русе, Лом, Видин, Свищов и Силистра е много близка с виенската. Аналогиите с нея са дали основание да наричат старата част на София „Малката Виена“ или „Виена на изтока“.
Една от „българските следи“ в града на Хабсбургите е свързана със знаменитите виенски кафета.
Легендата твърди, че кафето пристига във Виена заедно с армията на Сюлейман Великолепни през 1683 г. По време на турската обсада полковник Георг Колшицки получава заповед заедно с още трима души да разузнае какво се случва в лагера. Преоблечен като турски офицер, той преминава вражеската линия и отвлича като трофей няколко чувала, от които се разнася странен аромат. Така кафето превзема Виена. След пенсионирането си полковникът отваря в центъра на града първото виенско кафене.
Ние обаче ще спрем в кафетерията „Ландман”, където се е състояла срещата на българската „депутация”, предвождана от Стефан Стамболов, която е тръгнала през 1886 година да дири из Европа подходящ княз за страната. Тук се е състояла срещата й с бъдещия цар Фердинанд, който по онова време е бил подпоручик в австро-унгарската армия.Оттогава до днес прочутото заведение не се е променило. Столовете, масите и атмосферата са като преди сто години и също като с машина на времето човек спокойно може да се пренесе назад през годините.
Кафенето е отворено през 1872 година и заради местоположението си – срещу Бургтеатър, близо до кметството, парламента и на един хвърлей разстояние от университета – животът тук винаги протичал между политиката и театъра. През годините то се е превърнало в любимо място за срещи на „каймака на виенското общество“. Тук са си пиели кафето Фройд, Марлене Дитрих, Роми Шнайдер, Бърт Ланкастър и много други светски личности.
След като изпием по чаша от прочутото виенско кафе меланж и опитаме невероятната торта „Сахер“, можем да се отправим към самия дом на бившия български монарх – дворецът на Кобургите. Това е една от най-импозантните сгради на Виена. Разположен е в идеалния център на града – между катедралата „Св. Стефан” и позлатения паметник на Йохан Щраус в Щадпарк. През 1802 г. фамилията Кохари купува мястото на бившите казарми на градската стража – един от бастионите на външния кръг на града.
През 1826 г. то става собственост на принц Фердинанд Сакскобург-Готски и съпругата му Мария – Антония Габриеле. Сградата е построена в днешния си вид през 1840-1845 г. През 1843 г. принц Август Лудвиг Сакскобург-Готски се жени за принцеса Клементина Орлеанска. Дворецът става виенска резиденция на фамилията Кобург. Тук на 14 февруари 1861 г. проплаква бъдещият български монарх Фердинанд. Той живее в палата, наричан Къщата на аспержите заради множеството колони на фасадата си, до 26-ата си година, когато е избран за княз на България. В този дворец е живяла и княгиня Клементина. Днес в сградата се помещава 5-звезден хотел, в който най-евтината стая е „само“ 800 евро на нощ.
Друг виенски палат, свързан с българската съдба, е импозантният „Белведере“. Той е типичен бароков дворец, построен през 1721-1722 г. по поръчка на принц Евгений Савойски.
След края на Първата световна война е превърнат в картинна галерия, в която са изложени скулптури от Ренесанса. Тук може да се види най-богатата колекция от платна на известния австрийски художник и родоначалник на сецесиона Густав Климт и една от най-известните му творби – „Целувката“.
Българската следа в „Белведере” е по-скоро злощастна. Тук на 1 март 1941 г. министър-председателят проф. Богдан Филов подписва договора за присъединяване на България към Тристранния пакт Рим-Берлин-Токио, което полага началото на поредната ни национална катастрофа.
Но да оставим лошите спомени и иначе красивите градини на „Белведере” зад гърба си и да продължим към други, по-весели местонахождения. Ще проверим дали местата, които прочутият Бай Ганьо посещава „из Вената“, са откриваеми днес. Алековият герой отсяда при пристигането в „традиционния хотел „Лондон“. Актуалният му адрес е „Флайшмаркт” 28. Но тук откриваме сграда, която отдавна не е хотел, а в нея се намират жилищата на няколко доста състоятелни люде. Зданието е опасано със скеле. Очевидно богаташите поддържат публичното си лустро на ниво.
Както личи от името („флайш” на немски означава месо), тук преди 2-3 века е бил месния пазар. Аристократичната постройка външно е непроменена от втората половина на ХVІІІ век, когато там се е помещавала гостилница „Белият вол”. Тя била известна с учтивото обслужване и вкусните си ястия. Затова освен като „базов лагер” на унгарските търговци на добитък от Гьор, в нея редовно си угаждали знаменитости като Готхолд Лесинг, Ференц Лист и Рихард Вагнер, Йозеф Хайдн, Фридрих Ницше...
Първоначално цялата сграда принадлежала на императорския военен комисар Франц Карл фон Цолерщайн. Следващият собственик също не е случаен – това е придворният бижутер на императрица Мария Терезия – Франц Едъл фон Мак. „Белият вол” постепенно се превръща в странноприемница, за да има къде търговците да пренощуват. Така в началото на ХІХ век тя се слива със съседното здание, което и до ден днешен си е хотел „Пост”.
На срещуположната страна пък е описаното от Алеко гръцко кафене.
Мястото, където нашенците, отседнали в хотел „Лондон”, пийвали сутрешното си „кайве” и... преглеждали българските вестници, които пристигали във Виена с ден закъснение по трена. Табелка „От 1829 година” доказва автентичността на кафенето. Впрочем и обстановката не е променяна оттогава – орехова ламперия, сепарета с преградки от матирано стъкло с кристални елементи, старинни полилеи и безкрайно дълъг бар с наивистично разголени пасторални дами зад него. Преди век и нещо с елегантната си подредба, дървения вътрешен балкон с вита стълба и резбовани парапети заведението било една от забележителностите на стария град.
Следващата ни спирка е именитото кафене „Мендел“ – обичайно място за срещи на българите в австрийската столица в края на ХІХ и началото на ХХ век. Допреди десетина години то стои почти непокътнато, както е било по времето на Алеко. Всеки посетител е можел да се пренесе изцяло в атмосферата на „бел епок“ – да слуша песни от вурлицера (автомат с плочи и отвор за пускане на монети), да пие кафе, да чете вестници, изпънати в изящно оформени тръстикови рамки, и да наблюдава минувачите по „Рингштрасе”. През 2003 година обаче всички старинни мебели са изнесени и помещението е реновирано. Сега на неговото място се намира банален италиански салон за сладолед.
И след като се разхождаме из Виена, не може да пропуснем и знаменитата Опера. След миланската „Ла скала” тя е може би втората в света, която привлича хора от цял свят. Сградата е завършена през 1869 г. и е открита с операта „Дон Жуан” от Моцарт. Освен гения от Залбург, за нейния репертоар са творили също Щраус, Бетовен, Хайдн, Шуберт, Брамс и Малер. Като оставим настрана „изпълненията“ на Бай Ганьо в Щатсопера, българите, които с талант са покорявали публиката там, са легендарното сопрано Люба Велич, тенорът Тодор Мазаров и Анна Томова-Синтова.
Не можем да пропуснем и една от най-известните сладкарници „Аида”. В нея често са се отбивали писателят Михалаки Георгиев и поетът Теодор Траянов, докато са живели във Виена. Заведението е в подножието на приказно украсена с фигури на амазонки сграда, непосредствено до катедралата „Свети Стефан”. На почетно място върху фасадата й е съхранена рисунка на златна кафеена чашка и надпис „Zum goldenen Becher” („При златната чаша”). Във фоайето на кафенето под стъклен похлупак е запазено пианото на Рихард Вагнер и всеки, комуто не се свидят 50 евро, може да посвири на него.
Вероятно има още много места в центъра на империята, някога обединявала в себе си цели 7 нации, но те не са така популярни. Което не пречи днешният български пътешественик сам да ги открие или пък да остави нови следи от нашето присъствие тук.
