Неосъществената любов на княгиня Евдокия

Автор: Борис Цветанов

Мине не мине време и многотиражките у нас проливат по две сълзи за сантименталната историйка, тип турски сериал, между княгиня Евдокия и селското чадо Иван Багрянов, издигнал се по-късно до министър-председател. Един мит за това как братът-престолонаследник бил съгласен тя да му пристане, но бащата отсякъл: правнучката на Луи Филип за селянин не може да се омъжва!

Между двамата млади обаче (според клюката събитията се развиват някъде около 1919 г.) не би могло искра да прехвръкне, камо ли огън да се разпали.
Евдокия е с „остър ум, веднага отделя същественото от несъщественото“ (Любомир Лулчев), „съвършена жена, романтична, мечтател, с много близък допир до народа, душа човек“ (Павел Груев), с „естествена скромност и душевна природа, непроницаема за обикновеното око“ (Димитър Йоцов), „царица на амазонките“ (Елин Пелин), „не цепеше басма никому“ (Станислав Балан).

Сега да видим що за човек е Иван Багрянов. Отзивите за него са в стил „въжеиграч и палячо, майстор на маймунджулуците“ (Александър Цанков), „оригиналничи, но иначе е лъжец и голям самохвалко, позьор“ (Кита Филова), „лъжец и сръчен демагог, властолюбив (Любомир Лулчев), накрая и самата Евдокия го определя като „страхлив и неустойчив".

Коментарът е излишен. Кита Филова при това не би пропуснала да запише в дневника си апетитната драма между двамата, защото иначе си е отразила свързващото ги – двамата са дъновисти, Багрянов й подарява куче, казвало се Пирин.
И за да сме докрай обективни, даваме думата и на тънкия познавач на душевността и велик майстор на прякорите – цар Борис ІІІ. Той е „кръстил“ Гьоринг Пендарлията, Цанков – Диче, Стамболийски – Койе (заради диалекта) и т. н.

Себе си е нарекъл Господин меката шапка, а също и Тошо, а царството – Тошово предприятие. Та за него Багрянов е Заекът, а заради кокетирането му с връзката си със селяните – Ивайло, още – Сър Джон...

Толкова за измишльотината, която се раздухва у нас от години от изживяващия се като властелин на софийските потайности от старо време Петър Величков. За когото княгиня Евдокия е наследила от баща си грандоманията, подозрителността и властолюбието. И дори намесва къщата й в квартал „Изгрев“ – била на нищо немязаща, боядисана в мръсно жълто. И й приписва любовни връзки с архитект Севов, което си е чиста глупост.

Не си струва дори да споменаваме този автор на ялови инсинуации, но именно той стои в дъното на разпространяването на клюката из многотиражките, чиито дописници само чакат да препишат това-онова от тоя-оня. Така например Пламен Христов в разговор с Венелин Митев изкарва Багрянов герой от войната (такива данни няма), а любовта му с княгинята – фронтови роман...

Вярно е, че Евдокия е била самарянка по време на Първата световна, но май не там, където е воювал Багрянов. Не е истина и разказаното, че Фердинанд изключително харесал младия офицер и в продължение на три часа го увещавал да му стане адютант (май има намеци някакви за бисексуалостта на царя, но кой да ти каже). Истината е съвсем друга – Багрянов, първенец на випуска, произнася реч на гроба на приятеля си от военното училище Бояджиев, жертва на атентата в градското казино през 1915 г. И тая реч е пълна с внушения за вина на цар Фердинанд.

На сутринта обаче Бягрянов тича право в чифлика на баща си във Воден, но къде ще се скрие, щом главнокомандващият го вика. И Фердинанд му тръсва: „Имаш два изхода – или напускане на армията, или ставаш адютант в двореца!“ Какви ти три часа – и три минути няма и Багрянов приема. Посоченият историк измисля още и как старата любов, нехванала още ръжда, се възражда през 1937 г., но това също е лъжа, както всичко останало.

Като героичното държание на бившия премиер пред Народния съд, където първите му думи уж били: „Най-голямата ми грешка беше, че не се ожених за Евдокия, сега щях да съм управител на Кобург“... Чиста глупост, защото от една страна Багрянов не е глупав да каже такова нещо, от друга – какъв ти Кобург, княгинята многократно е заявявала: „Аз съм преди всичко българка!“.

А според протоколите Багрянов започва пред съда усуквания по килифарски с „почитаеми съдии, почитаеми народни обвинители“ и всичко – написано на листче, да не пропусне нещо...
Но да сме пак обективни, ще кажем, че и в онова време си е битувал слух за връзка на княгинята с адютант, но той е бил Костадин Муравиев. Даже в края на 70-те години на миналия век фалшификаторът Михаил Геновски се опитваше да възроди тази клюка към нов живот, но нейсе.

Сега вече за истинския роман на романтичната Евдокия – забравената художничка, авторка на 1000 платна, илюстраторка на „Илиада“, „Одисея“ и „Енеида“, любителка на фотографията... В прекрасния й дом (оставете това, което пише Петър Величков, къщата е била великолепна, неслучайно „народната“ власт я превръща в детска градина, б.а.) се съхранява колекция от над 50 000 фотографии, още над 2 200 картини на художници – някои от които световни майстори, над 20 000 подвързани книги... и всичкото това богатство тя не позволява да бъде опаковано и да се евакуира по време на суматохата около бомбардировките.
Тази прекрасна жена е имала наистина, както се пее в популярна в онова време песен: „красив роман е любовта“, четен цял живот...

Романът й е бил с родения в Лом Първан Драганов – и той активен адютант на царя, сетне дипломат, министър на външните работи. Колкото до човешките му качества – внимавай, читателю: докато е пълномощен министър във Виена и Берлин, изгражда разузнавателна мрежа, която снабдява България с всички тайни, ставащи във върхушката на пирамидата на Райха (я си представете такъв аналог  с наш дипломат днес във Вашингтон!; иначе дори в комунистическо време сме си имали агентура в Москва и дори в къщата на Брежнев).

Драганов е и един от строителите на германо-съветския пакт, воден от мисълта, че България е процъфтявала само във времена, в които Русия и Германия са вървели заедно. С човек като него Евдокия се е чувствала в свои води...
Романът на двамата започва през 1922 г., след завръщането на княгините в София. И като в истински любовен роман, над двамата млади надвисват тъмни облаци – нали се приказва, че ако се роди у нас гений, щял да е геният на завистта. Уж го бил рекъл Елин Пелин, но май пак се самобичуваме, защото същата пословица я имат унгарците, че и кой знае колко други народи...

Та тръгва из кафенета, кръчми, локали, улици и по стъргалото на „Леге“ величайшата клюка, че цар Борис и Първан Драганов били братя – един баща, различни майки. Абе как няма да са братя, те си приличат един друг като близнаци! Та кой не знае, че Фердинанд има дузина незаконородени деца (през 1990 г. упорито се разказваше, а един сръбски историк и сега го дрънка, че и Тодор Живков е такъв негов син, че сме си царство останали, б. а.).

Ето какво пише по въпроса авторитетният Стефан Груев в своята „Корона от тръни“: „Поради известна физическа прилика с цар Борис съществуваха слухове, че Драганов бил син на Фердинанд... но не се разкри никаква братска фамилиарност в кореспонденцията между двамата...“. И още: „През ергенските си години като адютант на цар Борис, Драганов има младежки флирт с княгиня Евдокия, която след това остана най-близката му приятелка до живот и на него, и на семейството му“ – а така се постъпва при неосъществена любов.

Подобно е и мнението на един от най-добрите български историци – Георги Георгиев: „Доказателства липсват... При това не трябва да се забравя, че източникът на клюката е от хора, които имат „сметки“ с двореца и за да ги „разчистят“, не са на висотата, под която един мемоарист не бива да се спуска“.


Да видим кой е имал „сметки за разчистване“. Слухът за Евдокия и Багрянов е особено широко разпространен по време на Народния съд. Това изобщо е времето на слуховете. Например говори се, че царицата отровила цар Борис ІІІ, защото... заварил Джована в кревата със съветника си Станислав Балан – голяма глупост, но кой ти гледа... измисляй си и „пей сърце!“. Почеркът на клюките е женски и лесно откриваем. Като член на Първия състав на Народния съд има една така наречена „народен съдия“ Рада Тодорова.

Пенсионирана даскалица. Навремето – кошмарът за учениците. Сега носи патлак в чантата си и по време на заседанията аха да го измъкне. Крещи, обижда, няма чувство за хумор, нещо повече – мрази хумора. Не щади и своите – крещи на председателя да не задава „хумористични въпроси“. А вечер се захваща да клюкарства, изпълнявайки директивата на Георги Димитров: „Династията трябва да бъде дискредитирана!“.




В категории: Горещи новини