За кожата на детето-цар

Автор: Борис Цветанов

Преди години доста автори подхранват писанията си от силно преувеличения слух, че Чърчил бил наредил по време на войната да се ликвидира българското царско семейство. Дори да е желаел наистина  това, достатъчен е бил само един намек и с кариерата на „дебелото пиянде“, както го нарича Хитлер, всичко би приключило.

Нападението над двореца Врана на 24 март 1944 г. от ескадра бомбардировачи подпалва единствено две крила от величествената сграда. Иначе мераклии за главата на детето-цар е имало, и то в доста сензационна светлина. Навръх Девети септември на заседание на партийната вихрушка в София с властна походка влиза представителен, добре облечен за ония времена мъж. Сядайки царствено на стола, той заявява за тези, които не го познават: „Аз съм Трайчо Костов“ и оттук насетне това е човекът, който командва парада.

Първата му грижа е да внуши на съпартийците си, че с царското семейство трябва да се постъпи така, както са направили съветите  през 1918 г. с тяхната дворцова фамилия в Екатеринбург. Смъртната присъда за царчето, царицата и останалите придворни се сторила толкова чудовищна на височайшите български комунисти, че всички до един скочили срещу главатаря си.

Два месеца по-късно група комунистически емисари, заедно с неколцина червеноармейци, се качват въоръжени с шмайзери на един камион и устройват  за маскировка лов на фазани в двореца Врана.

Няколко изстрела изпотрошават кабинета, в който цар Симеон Втори взима уроци. За късмет той не е там в това време. Това изкарва от релси дори човек като бачо Тодор Павлов, който тогава е регент на невръстния цар, и той бие възмутителна депеша до Георги Димитров в Москва. В камиона, за куриоз, се е качил и земеделецът с екзотичната фамилия Вампирски, който се явява агент на „Сикрет сървиз“.

По същото това време шефът на българското разузнаване Петър Вранчев получава данни от своя агент в Гърция Георги Лятев-Лятето, наричан още „Скитникът евреин“, че радикални елементи в гръцкото разузнаване се готвят да ликвидират царя, царицата и Надежда по възможност, както и Мария-Луиза. Щели да пощадят само Евдокия. За целта бил вербуван човек от охраната на величествата. С това се изчерпват мераците за ликвидирането на Симеончо.

В края на октомври 1944 г. в задграничното правителство на Александър Цанков във Виена се заговорва за отвличане на цар Симеон Втори и установяването му в Австрия. Инициатор на тази идея е шефът на тайните служби на Цанков княз Владимир Владимирович Черказки. Той се среща лично с организатора на отвличането на Мусолини година по-рано Отто Скорцени, за да вземе акъл от него.

На 20 ноември във въздушното пространство на България, над Пирин, е засечен да кръжи самолет. На другия ден рано сутринта пълномощникът на село Палат, Неврокопско, съобщава за появата на непознати хора в района. Те са проследени до настаняването им в манастира „Света Богородица“, където игумен е съмнителният отец Кордев.

Най-близо до светата обител по това време са четиримата милиционери Лазар Ряшев, Манол Голев, Борис Ралев и Иван Соломонтов. Те нямат никаква подготовка – попаднали са в милицията по ремсово поръчение. Шефовете им в Неврокоп на бърза ръка ги пращат на заколение. С разхлопаните си пушки и с подкрепление от неколцина доброволци те устремно се отправят към устата на вълка.

В манастира са разположени петима агенти на Цанков, една от задачите на които е отвличането на царчето. Това са агентите Здравко Ненов, Енчо Спасов, Йордан Иванов, Нури Захилов и Микаел Хамщалов. Опитни и въоръжени до зъби, те не очакват нападението, но веднага овладяват положението. Ряшев и Голев са убити на място, а Ралев е застрелян на двора. Но не успяват да преодолеят засадата на Соломонтов и доброволците, които ги дебнат пред единствения изход от обителта.

В София съветските чекисти трият сол за прибързаните действия на неврокопчани (сред които е и бъдещият тартор на Шесто – полковник Костадин Кюлюмов, пряко свързан с убийството на Георги Марков, за когото вече сме писали, б. а.) – не само за прибързаните им действия, а и за липсата на професионализъм, изискващ оставяне „диверсантите“ на свобода до идването им в София, за да се установят връзките на княз Черказки.

От тези събития минава повече от година, когато в главите на някои емигранти в Лондон влиза отново идеята цар Симеон да бъде отвлечен. За целта е потърсен Александър Санков – близък  приятел на Никола Гешев, който, освен че е бил в полицията, още е бил и пилот. Той е бил и много близък с цар Борис ІІІ и лично е пилотирал самолета, с който монархът е пътувал тайно до Москва за среща със Сталин.

Емигрантите търсят тяхна връзка и със „Сикрет сървиз“, но англичаните предпочитат да останат настрана. Те са изгубили доверие в големите приказки на тамошните нашенци и вече са сърбали попарата на въздухаря Геме Димитров. Пък и самото наименование на организацията, замисляща заверата с отвличането, не внушава кой знае какъв ентусиазъм: „Железен юмрук“.

Но все пак нашата емиграция се заема със задачата. Вербувани са неколцина бивши гвардейци от царската охрана, укриващи се из Рила. Замисълът е на първо време цар Симеон да бъде укрит в една от тайните квартири на Никола Гешев в безистена на столичната улица „Граф Игнатиев“, намиращ се срещу някогашната антикварна книжарница, близо до пл. „Славейков“. Квартирата била с три изхода и Санков бил наясно с нейното разпределение, както и с тайните подземни тунели, водещи към двореца, които имали излаз в Градската градина.

По-късно, в удобно за целта време, невръстното величество следвало да бъде докарано до запуснатия по това време Петропавловски манастир край Лясковец. Паролата за връзка с човека, който трябвало да чака в светата обител, била: „Предавам ви брилянта на Светия кръст“, на което отговорът бил: „Ще го пазим от очите на Юда“.

Подтекстът в тези своеобразни словесни шифрограми е ясен – в младините си цар Борис ІІІ имал приятел в Лясковец, майстор на домашна ракия“, а и един от шофьорите му (известен като Цуцуманов) бил от това градче и величеството често се отбивал тук. При едно от посещенията си в манастира той подарил на храма златен кръст с брилянт.

„Железен юмрук“ изпраща агент, който се настанява в манастира и поддържа постоянна връзка с тези, които трябва да извършат отвличането. Неговото име е Злати Златев. Той също е бил пилот.  За деня на отвличането се чакал да пристигне и самият Санков, като се предвиждало Златев да е втори пилот. Но нещата се объркват и Злати трябва да се оправя сам.

Една нощ – брадясъл, с изпито лице и с окъсан туристически екип, въоръжен обаче до зъби и нарамил портативна радиостанция – той пристигнал в манастира, където игуменът го настанил в самостоятелна килия.

Минали месеци, но така и не се осъществява никаква връзка с гвардейците, които трябвало да похитят царчето. На горнооряховското летище, откъдето трябвало да излети аеропланът със Санков и Златев, след разкриване на организацията „Неутрален офицер“ са извършени редица арести. Това всъщност са тези, които е трябвало да организират излитането на самолета с отвлеченото величество. По радиостанцията, освен в първите дни, никой повече не се отзовава на позивните на Златев.

През август 1946 г., когато наближава времето за провеждане на референдума за република, Злати решава, че трябва да си спасява кожата. Той пристига в София и след дълго взиране в тълпата около Централните хали, разпознава поручика от контраразузнаването Васил Пеев. Приближава до него и кротко му казва: „Господин поручик, искам да се изповядам, че съм нелегален. Реших да се предам на военната разведка“.

Час по-късно той вече е в кабинета на офицера от разузнаването Иван Охридски, пред когото признава само онова, което му било изгодно. Другото премълчава или извърта. След няколко години обикаляне по затвори и лагери доживява Десети ноември в едно китно селце в Балкана.




В категории: Горещи новини