Народната власт устройва истински аутодафета на безценни за историята ни документи
Автор: Борис Цветанов
(Продължение от миналия брой)
Преди много години, особено през тридесетте до края на 1944 година, в почти всички селища е витаел духът на написване на история на селището. Съставяли са се комисии от хора свестни и съвестни, безсребреници, които са се заемали със събиране на всякакви документи, записки, дневници, описване на случки и какво ли не, които да послужат за написване на история на селото или града. След което събраното е поверявано обикновено на писател земляк.
В Долна Оряховица през 1942 година се съставя такава комисия и тя събира цял сандък безценни материали, които поверява на Звезделин Цонев. Честен писател, добър историк. И той се заема със задачата. Само че котка ли му преминава път, кой да ти каже, идва Девети септември и „новите хора“ тутакси започват да гледат на кръв към писателя. Защото бил държавен цензор.
Че бил толерантен към поетите и писателите комунисти – кой ти гледа! Пък и други прегрешения имал – редактирал църковни издания и значи бил близък на църквата, която по това време е „опиум за народа“. Та идват един ден в дома му едни такива нови хора с камион. И натоварват всяка хартийка, намерена дори в мазето, на тавана и из двора. И всичко изчезва яко дим. Завинаги. Фор евър, както казва новият Голям брат.
Случаят със Звезделин Цонев съвсем не е единствен. Чувал съм за огньове, траещи с дни и нощи. Но ако това са престъпления от по-частен характер, има едно, което е с държавнически. Постановление 2205 от 31 юли 1950 г. (ДВ 1 96/1950) разпорежда да се изготви списък на вредната литература, подлежаща на изземване и претопяване. Не за унищожаваните книги от библиотеките обаче ни е думата. А за едно странично решение към постановлението – изземване от манастирските и църковните библиотеки на „вредна литература“.
Всичко в тия църковни библиотеки е могло да влезе в обсега за подлежащото на унищожение. Защото там влизат с чизмите си представителите на новото време – комисии, съставени във всяко селище, са включвали: партийният секретар, председателят на ОФ, местен даскал, верен на властта, местният библиотекар. Тези хора са определяли кое да отиде в огъня и кое да остане. За да опишем техния манталитет, можем да използваме следната легендарна история – след като няколко милиционери претрепали един враг на народа, съответният им колега попитал какво да пише в протокола за смъртния акт. Казали му: Абе, пиши една диагноза. И той отбелязал: „Починал поради диагноза“.
Но да се върнем към случващото се в онези времена в църквите и манастирите. В тях от векове са се пазили свещенически книги, по които монасите и поповете са си писали в различни години това–онова. Може не винаги да е било кой знае какво, но е имало и бисери. В една такава книга например, през 1840 година един свещеник записал, че горнооряховчанин, пътувал до Цариград, купил там книги, които подарил на църквата и това струвало „40 лъва или 200 гроша“.
Тия два реда преписка дават безапелационно отговор на толкова често задавания въпрос кой изтъкнат български политик бил дал идеята българската парична единица да се нарича „лев“. Ами че то най-малко 40 години преди официалното кръщаване, народът си го е бил измислил... Та затова и тези източници са ценни за историята. Всъщност, което е останало от тях...
Но с това песимизмът ни не свършва.
Още са живи агиттаблата от социалистическо време.
Скоро ще се навършат 70 години от разстрела на Никола Вапцаров. Една праисторическа „вапцароведка“, каквото и да означава това – Мария Радонова, вече е запретнала ръкави да затрупва печата с глупостите си, които пее от десетилетия. За това, че Багряна можела, но не пожелала да спаси поета; за неблагодарния зъл цар, който можел, но не искал да помилва...
Пък една галеница на социализма – Мая Вапцарова, очерни България пред света повече от оня художник, който бе нарисувал страната ни като кенеф, като описа в един филм как Вапцаров при разстрела бил само ранен, което по международното право означавало да бъде оставен жив (глупост, прочее); че звънели на царя, докато кръвта на поета, облегнат на една стена, изтичала; как царят казал „довършето го“, но като никой не се заел, Никола Гешев (той пък какво е правил на стрелбището?!) със садистично доволство лично му теглил куршума. По-голяма простотия скоро не бях срещал...
И не само това. Отново ще се цитират „авторитети“ по въпроса като Младен Исаев. Пръв приятел на Вапцаров, всъщност – най-черният от убийците му. Питал ли се е някой, защо след промените се самоуби нежната Людмила Исаева? Ами ето отговора: защото разбра, че се е оказала в положението на оня кмет, който последен в селото научил, че жена му кръшка. Тя последна разбра с какъв подлец е делила хляб и постеля. И така случаят Вапцаров пак ще остане бяло петно. Както и случаят с друг разстрел от преди 70 години – този на Владимир Заимов.
Сега ще излиза и книга за него, но и в нея няма да я има истината. Авторите на четивото са се захванали да доказват, че генералът не бил шпионин, позорно било така да се хортува, хайде де... И се вадят архиви с най-ниското ниво на секретност. А историята с разстрела, поръчан от хитлеристите, е енигма.
Единственото достоверно е, че е бил двоен агент – германски и руски, който се е оказал в една голяма игра на международния шпионаж, включващ германското, чешкото, английското и съветското разузнаване и тъкмо той стои в основата на разобличаването на един от най-ценните агенти на чешкото разузнаване Паул Тюмел, известен още като „агент А54“.
Единственото доказателство се крие в думите на Стефан Богданов, един от строителите на българското контраразузнаване, работил за съветското разузнаване през 1934-1942 г., а после е репресиран и прекарва по затвори пет години преди Девети септември и седем след тази сакрална дата.
Така стигнахме до най-важната спирка в нашето пътешествие из архивите на българската летопис. Спирка, която директно ни води пак в територията, с която започнахме в предишния ни брой.
Защото най-ценното е в главите на асовете на шпионажа. Джентълмени по дух, те са приели обет за мълчание, но така или иначе, споделяли са по нещо си от време на време. Имал съм шанса да срещна такива и да чуя това или онова. Стефан Богданов вече споменах, другият беше Борис Афанасиев (Борис Манолов Атанасов), роден в Лом, работил за съветското разузнаване в периода 1922-1952 г., който всъщност е прототипът на Максим Исаев (Щирлиц), на майор Деянов, на Емил Боев, на Кадочников от кинокласиката „Подвигът на разузнавача“.
Познавах и Иван Охридски, известен най-вече с ареста на Иван-Асен Георгиев, който бе осъден като американски разузнавач, но всъщност никога не шпионирал. Неговите предсмъртни думи са: „Аз исках да отърва човечеството от Хрушчов“. Срещал съм се и с още доста хора, сред които и дошлия да умре на родна земя, макар и с чужда самоличност, Димитър Адамов Димитров, известен като генерал Доналд Адамсън Доналдсън – двадесет и първия свидетел по делото „Джон Кенеди“.
Всичко това разбира се не е кой знае какво, щрихи са, но надявам се могат да помогнат на човек, решил да прехвърли поглед отвън „от Витоша по-високо нема“. Макар да живеем във време, в което мисленото се обезсмисля, има още желаещи да научат истинската ни история. Пътешествието в нея поне не е скъпо. Нито пък със съмнителни превозни средства. Те няма да напълнят джобовете си, нито пък ще се окичат с медали. Но ще разберат какво означава морално удовлетворение, оная единствена награда за частния детектив, стигнал преди официалната полиция до истината.
Частните детективи имат тази мисия: да се появяват в момент, в който официалната полиция няма възможност да се добере до истината – не поради некадърност, а поради професионални деформации и общоприети норми и закони. Така прочее се правят и открития – учеше някога Айнщайн (за пръв път оспорван от един българин): идва някой невежа, който не знае, че има природни закони, рита срещу тях и прави откритие.
Историческият детектив има същата мисия.
Той не робува на догмата на историците: има документ – има събитие, няма документ – няма събитие. И тръгва по ония пътища, за които стана вече дума, въоръжавайки се с дедуктивния метод на мислене. Ей така съм вървял толкова години и мисля, че има загадки, които съм решил: убийството на Людмила Живкова, убийството на Георги Марков, убийството на Георги Димитров (което не е от Сталин), на Стамболийски (което не е от капитан Харлаков), убийството на Серафим Северняк, гибелта на цар Борис ІІІ, неосъществения поради случайно стечение на обстоятелствата атентат срещу Хитлер в София или евентуално – Видин.
Така открих как е изчезнал Никола Гешев (при това той напуска страната след ръкостискане лично от маршал Бирюзов – не мислете, че той пък е знаел чия ръка стиска); че на 19 февруари 1873 година там, близо край град София, е обесен двойник на Васил Левски; че българите са откривателите и кръстниците на ракията и какво ли не още. Част от тези неща вече са известни на читателите от страниците на „Десант“.
