Александър Николаев Хайтов завършва Художествената гимназия в София,
след което следва в Националната художествена академия, специалност скулптура в класа на проф. Димитър Даскалов. Ученик е на проф. Величко Минеков и проф. Секул Крумов.
Работи в жанровете рисунка, портрет, малка пластика и релеф. За период от 9 години е директор на бронзолеярната на СБХ в София. Автор е на множество скулптурни композиции и пластики. По-известни сред тях са паметникът на Николай Хайтов в Смолян, паметникът на Добри Войников в Шумен, паметникът на Вили Казасян в Банско и мемориалът на жертвите от атентата на гара Буново.
Творби на Хайтов са част от колекциите на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, художествените галерии в Пловдив, Смолян, Стара Загора, Шумен, както и частни сбирки в България и чужбина.
До 19-годишен съм живял под един покрив с баща ми. Той имаше чепат характер, а и аз не бях лесен, така че конфликти е имало. Но за дреболии. Виж, за големите неща нямаше нужда да ме убеждава.
Отиваш войник в Кърджали, казва. Добре. Отиваш даскал в Смолян – добре.
В онези години аз се озовах в Швейцария, щайнеровия център. Имаше театрални тържества, артисти от цял свят... Едни американци ми казват – хайде с нас, отиваме в Австралия. Самолетът ни чака, нямаш никакви проблеми.
Цяла нощ не спах, но като направих сметка за вечните битки на баща ми и как ще му умножа проблемите, се отказах. А и вече бях чел „Дърво без корен“...
***
Хайтов и голямата му любов – родното му село Яврово. Постоянното му връщане към природата. Печените с кожичката на жар патати (картофи) вечер, козето мляко рано сутрин. Летовищата, Чурал и Айванли...
Срещите с опърпани хорица, овчари, попове и ходжи, които можеше да слуша с часове. А те, като мижу Асан, ставаха неговите герои от „Диви разкази“.
И вечният му, най-важен урок – родолюбието, което Хайтов преподаваше до последно.
Ето я местността „Могила“ в подножието на Свети Илия в Яврово. Между тревата пълзят бръмбари и горски мравки, по бориките се гонят катерици, по небето – горски пилета, над тях – перушина от облаци... Подухва топъл вятър и мирише на смола. Човек със сламена шапка и къси панталони, седнал на каменно писалище под бориките, чука самозабравил с два пръста на пишеща машинка. И това ще са „Шумки от габър“...
***
Хайтов наглед беше постигнал всичко, което желаеше. Успя в любимата си професия, успя в целия си живот да помага на всеки, който дойде с неволя. Успя да не направи и крачка назад в своята борба за света, какъвто той го разбираше.
Но едно не успя, не му стигна времето да възкреси Левски в своя книга – биографично животоописание. За нея говореше години наред, трупаше десетки папки, търсеше гроба му като на роден брат. До края.
Последните редове, които написа на 25 май 2002 г., бяха пак за Левски – предговор към последната му книга за гроба.
Хайтов като земен човек винаги е бил конкретен в любовта към природата („Шумки от габър“), тревогата за нея („Бодливата роза“), любовта към отечеството и болката по разсипването му, в публицистиката си („Троянските коне В България“), в обществените си битки в Съюза на българските писатели и в общочовешките теми („Диви разкази“), когато възражда героите на България до родопски властелини, в изумителната си 17-годишна битка за Левски в поредица книги и в 28-те години борба за помъчените българи в Родопите в списание „Родопи“ (през 1966 г. започва да го издава – до 1994 г.).
Беше и остана дълбоко свързан с България и нейните проблеми – минали, сегашни и бъдещи. В исторически, културен, морален обществен и икономически характер – стана част от отечеството си.
Никой не е пророк в собственото си село, но Хайтов се оказа пророк в собствената си държава. „РАЗРУХАТА“, както я наричаше и я усещаше физически, от първите й години. Усещаше я като собствена болест и предупреждаваше българите чрез своята публицистика от 1989 г. до 2002 година. И това беше последната книга, която успя да издаде – „Троянските коне в България“. Разрухата на България стана негова съдба.
***
От време на време отварям по някоя от книгите му да си изплакна ума от безумната реч по „медиите“. Имам ги всичките посвещения, например – „На Сандо, на добър час“.
Познавайки баща ми като характер, а и от споделеното през последните му години, искам да кажа за неговата най-голяма и последна драма – да види, както Левски е видял, безпомощно в предсмъртния си час предателството и рухването на надеждите за Отечеството.
„Няма да го видя, казваше, но ще минат 15-тина години и ще се намерят хора, които да поведат борба за България, но дано не е късно!”
Хайтов стана един от символите на тази борба, продължена от други.
Нека спокойно си пият кафето с Левски на онзи свят.
