Завърших гимназия на Редута – квартала на Гунди, който си е спортен квартал. Та и аз съм минал през спорта.
Тренирах волейбол – естествено в „Левски“. Стигнах до отбора на мъжете, старша възраст. Но в един момент трябваше да избера дали със спорта ще продължавам, или с нещо друго. И тъй като бях минал вече през Строителния техникум, това предопредели в известна степен и по-нататъшното ми занятие с архитектура.
Донякъде за този избор помогна и баща ми, като човек, който много е строил през живота си – няколко къщи, а преди това и бараки на горските. Та той казваше: „Градежът е нещо, което се вижда, докато написаното не се знае дали ще бъде одобрено, или не; дали ще се хареса, или няма да се хареса. Завършеният градеж носи огромно удовлетворение за човека, който го е направил“. Така той ме насърчи в избора ми на професия. Може да се каже, че имах и някаква своеобразна закваска за нея, понеже и на майка ми мечтата е била да учи архитектура.
Аз бях единственият, който от софиянците, завършили тогава тази специалност, си взе шапката и замина за Смолян по разпределение, въпреки че вече имах дете и нямаше никакъв проблем да остана в София. Една година преди това пък съпругата ми Диана, която е актриса, постъпи в Смолянския театър и всъщност това предпостави до голяма степен моето заминаване за Родопите, където със семейството ми изкарахме 7-8 години. Работата ми там беше много разнообразна и ползотворна.
Занимавах се с най-различни проекти, интериори и синтези и най-вече градоустройствени планове на много градове и села – Чепеларе, Доспат, Зорница, Долно Прахово, Горно Прахово, Ардино... Тук за първи път усетих какво означава да ти говорят на турски и ти да се чудиш къде се намираш – в България или в Турция.
После кариерата ми продължи в София. Покрай архитектурните проекти за жилищни сгради, блокове и кооперации, участвах в проектирането и на павилиона за „Експо 99“, което се проведе в Китай. Китайците построиха павилиона, само че България се отказа да участва в изложението. Това беше по времето, когато Венцислав Върбанов беше земеделски министър, и той реши, че няма смисъл да правим бизнес и търговия с Китай, макар че те много искаха да развиваме заедно и различни производства, и космически технологии.
В един момент и аз, като баща ми, се натоварих с административна работа. Станах зам.-председател на Съюза на архитектите в България. Това беше един интересен и хубав период, през който направихме много неща, които бяха полезни за Съюза. И в момента продължавам да съм член на Управителния съвет на САБ, като се опитваме да помагаме и съдействаме нещата в него да вървят нормално.
Оказа се обаче, че администрирането отнема страшно много време и страшно много нерви, без да получиш благодарност от никъде. Неслучайно баща ми непрекъснато се чудеше дали да се захваща със Съюза на писателите, или да продължи само да пише.
Тежестта на фамилията Хайтов усетих отрано върху гърба си. Но от школовката в спорта бях научил, че не можеш да разчиташ само на името си. Ако не си добър спортист, нищо няма да постигнеш. Уважават те и те ценят, само когато докажеш, че можеш да играеш добре. Същото е и в професионалната сфера.
Иначе навсякъде и винаги хората много ентусиазирано и с внимание посрещаха фамилията ми. И до днес продължават да ме питат: „Имате ли нещо общо с Хайтов?“ и като отвърна, че съм му син, те възторжено възкликват.
Името на Хайтов най-напред свърши добра работа за ансамбъл „Родопи“. Членовете му обикаляха села и паланки из цялата страна с един раздрънкан рейс. Та веднъж стана въпрос: „Баща ти не може ли да помогне с нещо“. Питам го – така и така, и той ми вика: „Добре, ще видя какво може да направя“. Един ден новият автобус на ансамбъла пристигна. След което поискаха нов рейс и от театъра. Накрая и те си го получиха. Така Николай Хайтов успя да се справи с тази задача тъкмо с името и авторитета си.
Дъщеря ми Николета се посвети на музиката. Когато стана на две годинки, й купих един малък акордеон за рождения ден. И тя като го награби – продъни ни ушите. Аз самият имах голям мерак да свиря на този инструмент. Добре, ама майка ми и баща ми така и не ми купиха акордеон и това си остана за мене една мечта. Но пък дъщеря ми тръгна по пътя на музиката. С времето й взимахме все по-голям и по-голям акордеон. И в един момент стигнахме до един толкова голям, че вече не можеше да го носи. Тогава мина на флейта. В Музикалната академия завърши и двата профила – и класика, и джаз. Но обича много и родопските песни, които винаги сме пели на всичките ни семейните сбирки.
В последните години от живота на баща ми много пътувахме с него. Непрекъснато го карах наляво и надясно по срещи, в „София прес“, в Народното събрание, в читалището... И виждах начина, по който хората го приемат, а и начина, по който той възприема нещата.
Между другото първото му появяване по телевизията беше в „Час по България“. Един ден отивам при него и го виждам, че се стяга за път. Попитах го какво става, а той ми вика: „Ще ходя до Бургас. Поканили са ме в една телевизия и ще отида. Съгласих се, защото телевизия, която си е именувала предаването „Час по България“, значи работи с обич за България. Това е много интересно и аз досега не съм чувал другаде в ефира целенасочено да се говори, да се коментира и да се обсъжда България“. Това беше едно от най-хубавите му пътувания.
За бащината памет
Николай Хайтов посвещава близо 18 години от живота си на битката за гроба на Левски – да доказва, че той е погребан в църквата „Св. Петка Самарджийска“. На малкия му син – арх. Здравец Хайтов, и брат му Александър Хайтов пък им отнема 7 години да водят битки с общината за възстановяване на паметната плоча при този свят храм, която да указва къде е погребан Апостолът на нашата свобода. Благодарение на няколко общински съветници, и най-вече на управителя на софийския офис на СКАТ Данчо Хаджиев, най-после тази година паметният знак бе поставен. Негов автор е големият син на писателя – скулпторът Александър Хайтов.
Впрочем двамата братя са съавтори на всеки един паметник, на всяка фигурална композиция, на всеки камък, поставен в чест на именития им баща – и скулптурната група пред театъра в Смолян; и чешмата с вода от старото аязмо на църквата „Св. Богородица“ в родното му село Яврово; и паметната плоча с барелеф, монтирана върху рилска гранитна морена, пренесена в парка в Сапарева баня, и бюстът в Борисовата градина и т. н.
По проект на арх. Здравец Хайтов скоро ще започне дългоочакваното разширение на т. нар. „Алея на творците„ в Централните софийски гробища, където през 2002 г. е погребан Николай Хайтов. Неговият вечен дом стана гроб номер едно в нея. До него после се наредиха гробовете на Катя Паскалева, Мария Нейкова, Христо Фотев и т. н. И постепенно алеята се превърна в място за погребение на хора с особени заслуги за България. Но за изминалите оттогава вече 10 години тя буквално се препълни и нейното разширение стана крайно необходимо.
Проектът на арх. Хайтов предвижда тази алея да се оформи като парково място, различно от тягостната представа за гробищен парк. Освен класическите гробове и стени за полагане на урни, ще има разположени скулптури на 9-те музи, ротонда за размисъл и пр.
