Иван Горинов, зам.-шеф на Първо ГУ на ДС, и негови колеги разговарят с Пеню Костадинов в Берлин, минути след като е преминал моста Глинике
27 Юни 2012, Сряда
За да се сглоби картината на истинските събития, не е достатъчно да се отворят само документите с гриф „Строго секретно”
Автор: Борис Цветанов
„Историческият път не е тротоар от Невския проспект: той върви през поля, прашни и кални, през блата и през дери. Който се бои да не изцапа ботушите си, да не се захваща с тази обществена дейност“
Николай Чернишевси из „Политико-икономически писма до президента на САЩ“
Големият наш историк академик Илчо Димитров си отиде от света с горчивина , че в българската история и след векове ще останат да съществуват бели петна. И наистина, официалната ни история е пълна с недомислия, опашати лъжи, фалшификации и митологии, надживели векове.
Разбира се, има историци, особено в последните години, като Людмил Спасов, Пламен Павлов и др., които полагат героични усилия да влезе нещо в квадратните глави на властимащите, но националните особености на нашенската инерция сочи оформянето на истинската ни история към времето, в което българинът ще достигне сегашните доходи на средностатистическия европеец.
И не защото е най-важната спирка в нашето пътешествие, а защото все отнякъде трябва да се започне, пък и не крия пристрастията си към шпионажа, ето какво казва Ладислас Фараго – днес историк и писател, а някога легендарен разузнавач: „Разузнавателните служби са оказвали и оказват много по-голямо влияние върху хода на историята, отколкото приемат историците.
Зад всяко голямо събитие, зад гърба на всеки държавен деец стоят разузнавачи, но авторите на научни хроники – било от високомерие, било от некомпетентност – игнорират техния принос. Дори политиците, дипломатите и генералите, на които секретните материали са оказвали неоценима помощ, обикновено премълчават за това в мемоарите си“.
Пък и самата материя е особена – „Секретната работа на секретните служби трябва да е секретна“, беше казал братушката американец генерал Джордж Маршал.
В действителност ние едва във времето след Втората световна война понаучихме това-онова, и то главно от спомени на разузнавачи, но въпреки всичко, както пише познавачът на мълчаливите двубои Вилхелм фон Шрам: „Истинските асове на шпионажа почти без изключение остават неизвестни“. Иначе след промените у нас книжният пазар се задръсти с мемоари, но повечето от тях са от онази категория, за които още Сервантес бе казал, че „авторите им трябва да се съдят по законите, по които се съдят фалшификаторите на пари“. За тайните служби пишат и друга категория писатели. Те боравят с архиви, изживяват се като „властелини на тайните“, пишат книжки, пълни с документи....
Но както казваше Николай Хайтов, и най-строго документалната книга може да се окаже пълна лъжа. Защото тия архиви, толкова старателно укривани, недостъпни, въпреки внушителните си грифове „строго“ или „съвършено“ секретно... са в действителност с най-ниското ниво на секретност. Това са документи за рутинни разработки, при това в повечето случаи – непълни.
Повече истина има в ония документи, които няма да се намерят и които са носели грифове „Съвършено секретно – подлежи на връщане“, а още по-добре: „След прочитане да се унищожи“. Японските тайни служби са били още по-изобретателни: не е имало нужда от подробности в грифа, достатъчно е било да се постави буквата Q и документът тутакси е бил унищожаван след прочитането си. Но и това не е всичко, както се казва с една реклама.
За истински съдбовните шпионски игри няма нищо материално, защото те са обсъждани на четири очи, без протоколи, без свидетелството на излишни осведомени хора.
За тия операции можем само да гадаем.
За тях обикновено няма и мемоари, защото все са дело на най-почтените асове на шпионажа. За които важи правилото, формулирано от Алън Дълес: „Шпионажът е мръсна работа, затова трябва да бъде поверена на джентълмени“.
Тия джентълмени са сред нас. На всеки километър. Един виц за доказателство: Папата е на смъртно легло, извикал е висшите кардинали и ги моли да му намерят и доведат Фантомас. За по-младото поколение уточняваме, че Фантомас е легендарен престъпник, неуловим, герой на дузина романи отпреди век. Та довели те Фантомас при Папата и той му рекъл: Сине мой, скоро ще се явя пред висшия си началник.
И той непременно ще ме попита кой е този неуловим Фантомас? Добре е да му кажа, ще си остане между нас, сине“. А Фантомас се разплаква: „Ех, Василий Иванич, какъв Фантомас съм аз, аз съм Петка...“ И Чапай скокнал от смъртното легло да прегърне съратника си: „Ех, Петка, Петка – проплакал той, – как ни разпиля съдбата!“
Това е то разузнаването. Ето и какво казва по този повод и нашият легендарен разузнавач Пеню Костадинов, на който и ФБР сваля шапка: „Всичко е разузнаване!“
Сега да навлезем в една друга територия – тая на националните особености на българското единомислие: „Една мисъл ни свързва нас – да не си ти, да съм аз!“ Дори бележити българи по една или друга причина не са пропускали възможност да отрежат квитанцията на свой политически противник – Пенчо Славейков например твърди, че прототип на Бай Ганю е... Захарий Стоянов. Ние ще прибегнем към частни случаи, уверени, че в тях се отразява общото.
Трифон Панов е герой от времето на Ботев, негов приятел, близък с почти всички революционери от онова време. Но не се е качил на „Радецки“, защото е имал задача да работи по дезинформация на турската власт, която е знаела предварително всичко за четата, дори това, че ще я води „даскал Христо“. Днес за Трифон Панов нищо не се знае, дори в родното му село Мокреш, Ломско. А е бил след Освобождението и депутат в пет народни събрания, две от които – Велики.
Кой знае защо си го е нарочил да го очерни друг поборник – Филип Симидов. И той го прави по най-точния за онова патриархално време начин: изопачава един любовен роман между Трифон Панов и втората, отдавна зарязана съпруга на Филип Тотю – Фросинка (има и народна песен за нея). И после – трупай клевети, колкото щеш. А оклеветения и да докаже лъжата, тя не строшава на клеветата зъба.
Но да беше само това! Панов е оставил безценни бележки и документи в Държавния архив, но до ден днешен те не са погледнати от нито един историк. Какво?! Трифон Панов? Няма такова животно!
Този случай не е единствен. Следосвобожденска България се тресе от измишльотини и очерняния. От там е тръгнала една мъдрост, която и днес си развява байрака – тия дни чета в едно вестниче как претендиращият за професор от европейска величина Драгомир Драганов философства: „Където има двама българи, един е предател“. Машала ли чака, аферим ли?!
Всеки, който що-годе познава световната история знае, че българите не са нито повече, нито по-малко предателска нация от която и да било друга. Процентът е един за всички времена и народи. Като да е код от природата. Подобно на този: обществото да е разделено на пет процента тарикати, които опъват тирантите си, и 85 процента балъци, които опъват каиша.
Та това „да не си ти, да съм аз“ е нанесло непоправими вреди.
Знаел го е много добре най-големият народопсихолог Иван Хаджийски и затова е търсил други пътища за добиране до истината. Обикалял е с едно колело село след село и е ровил в читалищата, търсил е записки на забравени поборници, които не са хванали трена за София да го ударят на партизанлък. Казвал е, че по тия записки ще се напише истинската история на Априлското въстание и тя ще се различава много от традиционната.
Още по-различна от приетата ще е и истинската история на така наричаното Септемврийско въстание. За фалшификациите покрай него е бедна фантазията дори на Джорж Оруел. Там даже поп с топ не е имало в смисъла, в който е обрисуван поп Андрей. Само че нямат брой ония тарикати от социалистическо време, които се окичиха с медали и се напълниха с пари, разказвайки как са се сражавали заедно с червения свещеник в сражения, които са съществували само в празните им глави.
За Септемврийското въстание (?) все пак може да се напише цялата истина. Не са нужни съмнителни архиви. Достатъчно е само да се разлисти периодиката от онова време. Всичко е там. Само дето не трябва да се опише избирателно, както направи Филип Димитров, пишейки книгата си за отражението на събитията в печата. Във вестниците до 1944 година (всъщност в известна степен – до към края на 1947 година) има всичко, дори не само нашата история.
Доказателство: след рухването на Желязната завеса се появиха руски писатели, да вземем Игор Бунич например, които направиха шумни сензации с истории около ГПУ (КГБ), (тук трябва да си припомним думите на Ладислас Фарого, които цитирахме в началото, б. а.). Само че лично аз тия тайни отдавна ги знаех, от седемдесетте години на миналия век, когато бях се превърнал в кошмар за библиотекарките от Народната библиотека във Велико Търново, депозитна от 1921 г.
Недостатъкът в работата с периодиката е там, че само за отделни случаи може да имаш някаква що-годе ориентировъчност. То е като да тръгнеш на лов без да знаеш за какво, готов за всичко с всякакви патрони и ловджийски тарикатлъци. В тия стари вече български вестници, особено в местните, може да се намери наистина всичко. Местни влиятелни хора, патриоти, мечтатели, общественици, войници, че и чешити, по един или друг повод са оставяли по нещо си, водени от вечната максима „Написаното остава“.
