Къщата на Стоянка Първева е превърната в своеобразен етнографски музей
27 Юни 2012, Сряда
Тук е родното място на поетесата Дора Габе, което още пази автентичния бит на севернодобруджанските българи
Автор: Пламен Николов
През 1940 г. българската дипломация постига един от малкото си успехи – мирното възвръщане на Южна Добруджа към Отечеството. Така частично е поправена несправедливостта, извършена от Великите сили спрямо България с Ньойския диктат от 1919 г. Но наред с възторга от връщането на изконната българска земя, есента на 1940 г. е белязана от драматични дни за над 60 000 наши сънародници от Северна Добруджа.
Съгласно изселническата клауза в Крайовската спогодба те са принудени да изоставят родните си огнища и да поемат на юг. Така люлката на българската държава на Балканите – Северна Добруджа, е почти напълно обезбългарена. Преселниците обаче пренасят своите традиции, бит, култура. Едно от селата, в които те се съхраняват в автентичен вид, е Дъбовик. То е разположено в община Генерал Тошево, но тъй като е доста встрани от главни пътища, до него се стига по третокласно шосе.
За пръв път за населено място по тия места се съобщава в турски регистри от 1573 г., посочва краеведът Георги Топалов. Селището е обозначено като харманлък (от харман – място за вършеене). Било е малко – не повече от 20-ина къщи, населено с турци. Първите български заселници се появяват вероятно през 30-те или 40-те години на ХІХ век.
Има данни, че те идват тук от Бесарабия, след като не са останали доволни от условията там. Иначе са тракийци, поели след руските войски по време на похода на Дибич Забалкански. Според картата на Варненска и Великопреславска епархия, през 1854 г. тук вече е имало православен храм. След Освобождението местните турци се изселват и мястото им заемат българи.
Сред първите заселници е и Петър Габе – баща на поетесата Дора Габе, която е родена именно тук. Семейството й е било едно от заможните в Дъбовик, но къщата, в която е живяло, днес не е запазена.
През 1911 г. е направен първият опит за смяна на турското наименование на селото. Тогава то е наречено Дъбово. Последвалите бурни събития – вероломната окупация на Добруджа от Румъния през 1913 г., Първата световна война и завръщането на окупаторите през 1919 г., не позволяват името да се наложи. Окончателното преименуване се случва през 1942 г., след възвръщането на Южна Добруджа към България. Името Дъбовик идва от вековната дъбова гора край селото, която обаче е изсечена през 50-те години на миналия век. Днес от нея са останали само 12 стари дъба, за които местните се грижат като за кръстници на селото им.
По време на румънската окупация тук са заселени колонисти – цинцари или аромъни от македонските планини. През 1940 г. те са заменени от севернодобруджанските българи, пристигнали от бабадашкото село Горна Чамурла. Днес почти всички жители на Дъбовик са техни наследници, а най-възрастните дори помнят тежките дни на преселението. Затова и тук са си поставили задачата да съхранят техния бит, обичаи, традиции.
Огромна заслуга за случващото се в Дъбовик има енергичната Стоянка Първева – бивш читалищен секретар и кмет на селото в няколко поредни мандата. В къщата си тя е подредила етнографска сбирка, показваща бита на севернодобруджанските българи. Тук можем да видим автентични черги, носии, селскостопански инвентар – сърпове и паламарки, рало, стан и други предмети от ежедневието на добруджанеца от времето, когато с труд от зори до здрач и с любов обработвал с тези примитивни средства плодородната българска земя. Сред експонатите в музея е и личният чеиз на Стоянка Първева.
Другата голяма страст на дъбовчани е добруджанската народна песен. Към читалището е сформирана група за автентичен фолклор „Извор” – носител на редица награди от национални, регионални и международни конкурси. Трупата е прославила севернодобруджанската българска песен на няколко интернационални фестивала в Украйна и Румъния. Групата подържа връзки с клуб „Хоро" от Калифорния и ансамбли от Холандия и Япония. В Дъбовик е живял и прочутият народен певец Иван Георгиев, родом от Горна Чамурла. На негово име тук се организира ежегоден конкурс за гайдарджии.
Дъбовик е сред малкото села, които поддържат интензивни международни връзки и работят по европейски проекти. Селото е побратимено с населени места в чужбина – Олтина, Румъния и Виноградное в Болградски район, Украйна. Изключително близки са контактите с бесарабските българи.
От Дъбовик е и Леонти Бакларов – борец за свободата на Добруджа, деец на Добруджанската революционна организация. Заловен е от окупаторите и е изпратен в затвора Дуфтана, където съсипват здравето му. Освободен по силата на Крайовската спогодба, той умира на 30 ноември 1940 г. – месец след освобождението на родния му край. В селото днес се издига негов паметник.
Читалището в Дъбовик е основано през 1941 г. Днес то естествено носи името на Дора Габе. В читалищния двор е поставен паметник на поетесата, а в сградата на читалището е подредена мемориална сбирка, посветена на живота и творчеството й. В Дъбовик се провежда и национален литературен конкурс “Дора Габе”.
Освен традициите, севернодобруджанците непреклонно отстояват и православната си вяра. През 1953 г., във времената на войнстващия атеизъм, когато комунистите масово събарят църкви, селяните в Дъбовик успяват да издействат разрешение да преустроят една от къщите в православен храм. Той носи името „Св. Георги Победоносец”. Част от църковната утвар е пренесена от Горна Чамурла – като четирите стари икони от средата на ХІХ век.
Останалото миряните в Дъбовик закупуват с лични средства. В храма могат да се видят икони, броеници, стари снимки от Божи гроб, дарени от местните. От Дъбовик е и отец Петър Симеонов – представител на Българската православна църква в Париж.
Днес в Дъбовик живеят около 200 души. Селото е чисто българско, но младите хора са малко. И това китно селце не е подминато от демографската буря – населението застарява.
Работа за младите се намира трудно – основното препитание е земеделието, но то осигурява поминък и заплати само през топлите месеци, и то за малцина. Има и трима крупни животновъди. Културният туризъм е шанс за спасяване на селото – защото не са много местата, където може да се види автентичния бит на севернодобруджанските българи.
