Всички народни приказки свършват благоприятно, с добър край. Добрите надвиват злите, възтържествува правдата.
Автор: Николай Хайтов
Тоя принцип няма изключение. Това е закон.
Всички народни песни имат тъжен край. Това също е закон. Въпреки че приказките и песните са разказани и изпяти от един и същи народ.
Всички пословици и поговорки са безжалостно точни и отразяват безмилостно историческия опит и недостатъците на човешката природа. Там лъжа няма, нито грам!
И едното – фолклор, и другото – фолклор. Защо е така?..
Песните са отредени да се пеят. Те са постелка за музика, а музиката се ражда от драма и тъга. Интересни са метаморфозите на страданието и тъгата, но едно е очевидно и доказано: именно тъгата, мъката, сълзите, се превъплътяват в музика! Затова народните песни са винаги с драматичен, тъжен и трагичен край, като изключим веселите хороводни.
А предназначението на пословиците е да ти кажат истината в очите. Затова те са дръзки и точни, безжалостни и често безсрамни.
Що се отнася да приказките, в духовния свят на народа те играят роля на мехлем за рани. Тежки са човешките душевни рани от язвите на злото. Трябва с нещо да се мажат и лекуват тия рани. С какво друго, ако не с приказните мехлеми? Приказките се разказват главно за децата, които вярват. За тях приказката не е празна дума, приказката е живот. Драгоценен живот и надежда, които обливат душата в светлина и мекота (също е въздействието на Майн-Ридовите романи върху децата – те слагат водораздел между лошо и добро, между благородство и коварство).
Празникът на благодарността.
Наричаха го „Здраве“. Есента, след кърския „прибор, на двора на черквата разстилат месалите и от всяка къща се донасят печени кокошки, грозде, ябълки, варено жито, царевица, „забелена“ с орехи, пити боговици, намазани с петмез, орехи, мед – от всичко, що е произвела човешката ръка. И разбира се, курбан и младо вино. Това бе една обща богата селска трапеза за гощавка – първо на добрите сили, опазили берекета, а след туй и на хората. Гощавка с произведени от собствената ръка, спасени от кишите, градушките и сушите блага.
Ако сега речем да си направим същия празник, какво ще донесем на трапезата? Аз – ненаписаните книги, друг – канцеларската си преписка, трети – бригадирската си чанта, четвърти телефонната слушалка. Какво да покажем, като не произвеждаме? На какво да се порадваме? Нашето творчество не се материализира. И главно – не може да определиш кое е твое и кое мое производство. Голямото молебствие...
Наричаше се „черковане“ или още „вдигане на купите“. Обикаляне на параклисите, из къра.
Пролетна обиколка начело с иконите и хоругвите. Клепалата бият. Повечето от мъжете – на мулета. Всеки от параклисите, изградени по съседните на село върхове, покровителства своята местност. Най-високо от тях е светилището на преобразения в „Свети Илия“ бог на гръмотевиците Перун. Той ръси дъжд и пак той се удря с градушката. Към него е главната молба, защото целта на молебствието е да измоли в края на май закрила от градушките. Към него и към могъщите стари дървета край параклисите, пазители на посевите, наричани „берекетници“.
Лъжат се учените, че българите са приели християнството през деветия век. Християнството са го изповядвали шепа свещеници, архиереи и калугери, но простият народ несмутимо си е изповядвал староезичните вярвания и се е кланял на всяко изворче, по-висока скала, по-старо дърво и главно на невидимите зли сили, наричани „добринки“. Старият езически бог Волос се е превърнал в свети Влас. Перун се е превърнал в свети Илия, а дърветата-берекетници запазват своето религиозно обаяние докрай, до днес.
Ето защо, когато молебственото шествие, в което участва цялото село, всичките икони, коне, празнично обкичени мулета, ергени и моми, се възкачи на височината, където е параклисът, то първо поднася курбан не на светеца, а на най-старото от дърветата. Провърта се в дънера му дупка със свърдел и в нея се слага парченце от сварения на жертвеното животно черен дроб, заедно с парченце „нафора“. След това, ако остане време, хората влизат и в параклиса и палят свещи. Но това се върши отскоро, от 1902 г.
До тогава голямото молебствие, което е обхващало посещението на всички берекетници по върховете, където е имало и параклиси (черковища), селският свещеник не е бил допущан. То е било ръководено не от свещеник, а от натоварен с жреческа длъжност (само за празника) селянин. Пръв свещеник Харалампи Данчов успява да прогони жреца и да поеме той ръководството на езическото молебствие, като по този начин за пръв път от Деветия век насам (от хиляда години насам) слива, макар и формално, езическите обреди с християнските – поднасянето курбан на дърветата с палене свещи на светците.
После се чудим защо българите не били религиозни. Но това е друга приказка.
Аз помня черковането: курбаните, питите, гощавките, хората, песните. Нивите – тъкмо избуяли, преди да изкласят, всичко мирише на прясна шума, дъхти на злак, слънцето свети ослепително. Моми и момчета в шарени премени, кикот и смях, радост, светнали очи и отворени сърца. Това бе молебствие без челобитие, заплашителни проповеди, кръстове, метани и поклони. Има простор, зеленина, ядене, пиене, песни. Дал си четвърт дроб на берекетниците, с останалото се гощаваш, веселиш се и си щастлив, защото хем и със светците си добре, хем и на теб ти е хубаво.
Защо да не го правим и сега? Ще ходим при старите дървета и ще им отдаваме почит затова, че ни закрилят. Те ни дават кислород. Не вярваме, че ни закрилят генерално от градушките. Но можем да им благодарим за кислорода! Те напълно го заслужават. Вярва ли някой, когато се маскираме на карнавал, че всичко е истина? Не вярва, но се прави. Защо да не проявим и тук въображение и да се запази голямото молебствие, наречено „черковане“? Този хубав ден на единение между природата, зелената природа и човека! Да има и курбани, тъпан и гайди, и хора – както си беше в доброто, благочестивото и мъдро старо време.
