Представители на Зографската фамилия стават кметове на Самоков и Пловдив и ни сближават с Европа
Автор: Диана Славчева slavcheva@desant.net
В мракобесните години на тежкото турско робство и във времената, когато българската православна църква все още е подчинена на Гръцката патриаршия, се намира един смел иконописец, който изрично подчертава своя етнически произход, изписвайки черно на бяло под сътворените от него стенописи: „Захари Зограф болгарин“.
Написал го е не само под автопортрета си в църквата „Св. Никола“ в южния двор на Бачковския манастир, но и над вратата на храма „Св. Атанасий Атонски“ във Великата лавра на Света гора. Точно под паметния знак на гръцки език – да не би поклонниците, идващи тук, да си помислят, че библейските сцени са изобразени от грък. Уточняващият надпис гласи: „Изографиса се настоящата нартика рукою Захария Христовича, живописеца, самоковчанина, Болгарина“.
На 14 юни се навършват 159 години от кончината на този горд представител на една от най-видните ни възрожденски фамилии. Подробности за другите нейни потомци, много от които напълно неизвестни за широката публика, ни разказа правнучката на този емблематичен наш иконописец Христина Апостолова – Зографска.
„Родът ни води началото си от основателя на Самоковската иконописна школа Христо Димитров. Той произхожда от село Доспей, но има податки, че предците ни са от днешното македонско, а някога чисто българско село Тресконче, където също има добре развита зографска школа.
В Доспей пра-прадядо ми е преподавал в килийното училище, като често е ходил до Рилския манастир, откъдето е носил книги за школото. В един момент семейството му се премества в Самоков и тук той започва да рисува, като сам изучава от ръкописната книга „Ерминия“ технологията на живописта и приготвянето на боите“ – с вълнение подрежда спомените за предците си пенсионираната вече данъчна инспекторка.
В опитите си да съхранят българското си самосъзнание и християнската си духовна принадлежност, българите от онова време много са държали да имат в дома си икона. Затова и в годините на Възраждането иконопистта се развива в огромни мащаби, а за зографите непрекъснато има работа. Така че е нормално те да се замогнат – нещо, което им отваря вратите към света.
Така синовете на Христо – Захари и Димитър – и двамата наследили таланта на баща си и оставили великолепни образци в българската иконопис, имат възможност да пътуват и да осъществяват плодотворни връзки с Европа. Още в началото на ХІХ в. те отиват във Виена, за да видят как се рисува там – жадни да се приобщят към по-напредналата част от континента. Оттам те закупуват огромна колекция от гравюри на известни европейски художници, която донасят на българска земя.
През 40-те години на ХХ век за наличието на тази безценна сбирка научава Богдан Филов – виден археолог, изкуствовед и политик, оглавявал две наши правителства и избран за регент на малолетния цар Симеон. Та той отива при потомците на фамилията в самоковския им дом и ги убеждава, че е по-добре да предадат гравюрите на държавата, където ще са на по-сигурно място с оглед наближаването на предстоящата война. „Голяма част от тази колекция обаче днес е безследно изчезнала и са запазени само няколко екземпляра в художествената галерия“ – с болка споделя Христина Зографска.
Наследник на Димитър Зографски, оставил най-ярки следи в родната иконография, е синът му Станислав Доспевски – един от първите българи с академично художествено образование и родоначалник на светския реалистичен портрет в българската живопис. Завършвайки Императорската художествена академия в Петербург, той се завръща в България и заживява в Пазарджик, където се жени за видната общественичка Мариола Куюмджийска.
Госпожа Доспевска е основателка на женското дружество „Просвета“ в града, което по-късно поставя началото на девическо училище за изработване на дрехи, наследено днес от пазарджишката Професионална гимназия за облекло.
Нарочен за руски шпионин в разгара на Руско-турската война Станислав Доспевски е задържан от турските власти и тикнат в един от цариградските затвори.
След Априлското въстание съпругата му успява да замине за Цариград и обикаляйки всички възможни велможи и институции край Босфора успява да издейства освобождаването му. Няколко дена обаче преди да излезе на свобода великият художник се заразява с тиф и умира. Погребан е в двора на тамошната българска черква „Свети Стефан“.
Брат му – Атанас Самоковлиев, след Освобождението става първия кмет на Пловдив. След обявяване на Съединението той е включен в състава на Временното правителство, а по-късно става депутат във Великото народно събрание.
От децата на Захари Зограф потомство оставя само синът му Христо, който пък е три мандата кмет на Самоков. Той също обикаля Европата и си довежда жена от Виена – Мария фон Талхамер – дама с благороден произход, която възпитава в „немска“ дисциплина и възможно най-добри обноски децата им, които растат като пълни отличници, винаги спретнати и за пример на връстниците си.
Едната от дъщерите им – Христина, е и баба на нашата събеседничка, която е наследила и името й. Тя се омъжва за асеновградския търговец Щерю Кузмов. В софийския им дом на ул. „Марин Дринов“ често гостува Николай Хайтов, на когото дядо Щерю разказва интересни истории за миналото на родната си Станимака, които писателят после описва, цитирайки го, в историческия очерк за този древен родопски град.
Докато е живял там, Щерю Кузмов купува от гърците спиртната фабрика в Катуница, а отделно отглежда стотици декари с ориз и царевица около Пловдив. Зетят му – Методи Стоянов, за когото се омъжва дъщеря му Мария, изплаща ипотеката и развива фабриката. Но настъпва 9 септември и предприятието е отнето от фамилията. След настъпването на уж демократичните промени у нас, собствеността й така и не е възстановена на наследниците. „Оправдаха се, че фабриката не била отбелязана в кадастъра!“ – уточнява Христина Зографска.
Драматична е съдбата на една друга дъщеря на Христо Зографски и внучка на иконописеца – Елисавета (Лиза) Манова. По Девети септември призори въоръжени мъже тропат на вратата на фамилния дом на хаджи Мано, където тя е омъжена за единия му син – Александър. Въпреки че жандарите са дошли за средния му брат, Сашо изтичва да види какво става и е отведен и той с камиона, спрял пред дома им.
„Леля Лиза хукнала подир мъжа си с малък седефен пистолет в джоба на розовия си пеньоар, но така и не посмяла да се „сражава“ със страшните и тежко въоръжени партизани. Близките по-късно подразбрали, че двамата братя са разстреляни и хвърлени от Черната скала“ – описва Христина детайлите, запазени в семейната памет за този зловещ момент.
Много са още фамилните истории и личностите, които този достоен възрожденски род е дал на България и на света. И макар днес потомците да са доста ощетени от съдбата, както преди време ви разказахме за случилото се с наследствения им дом в Самоков, те пазят свято благородството и будния си родолюбив дух, наследен от видните им предци. „Най ме боли, че днес почти не се знаят имената на Захари Зограф или пък на Станислав Доспевски. Затова не спирам да разказвам на двете си дъщери Мария и Галина за славните им предшественици“.
