Ученици на Хитлер и Гьобелс фалшифицират историята

Автор: Борис Цветанов

По време на Руско-турската война неблагодарните българи заедно с руснаците са унищожили милион и петстотин хиляди турски народ. Днес историята се повтаря. Горско Сливово потъна в траур. Кървавите води на Дунав не бяха в състояние да носят труповете на убитите. Сега отново се убедихме, че християните не са достойни за доверието на турците...

Тия премъдри редове са част от текстове от близо 3 000 декларации, позиви и листовки от времето на Възродителния процес. Ако съчинението трябваше да се оценява от д-р Гьобелс, оценката безусловно би била отличен, а авторът би получил титлата „верен ученик“ на автора на сентенцията за това как една лъжа, повторена сто пъти, става истина. Всъщност може и да се приеме и за сянка на Хитлер, тъй като фюрерът пък е автор на друга знаменита фраза: „Колкото е по-голяма една лъжа, толкова повече хора вярват в нея“.

Цитатът горе е шедьовър, сътворен от Ахмед Доган (тогава познат още и гальовно като Меди) – тройкаджия, но иначе комсомолски ръководител като гимназист, привлечен към изградената през юли 1985 г. нелегална организация Турско национално-освободително движение в България.

Основателите й са четирима граждани на Добрич, събрали се в дома на Давид Хаджиев и той е този, който привлича към съзаклятието аспиранта в Института по философия Ахмед Доган. Бисерът, с който започнахме, красноречиво говори каква е причината за това. Що за морал е имал тогава несменяемият бос на ДПС личи от саморъчно написаните излияния по време на следствието.

На 29 октомври 1986 г. Сокола пише: „Аз неправилно схващах основните постановки на Възродителния процес. Впоследствие се убедих, че фактическият материал, с който работих, съдържа клеветнически твърдения. Аз вече бях убеден в правилността и необходимостта от Възродителния процес...“

Не обаче да показваме истинското лице на политическото недоразумение Ахмед Доган ни е думата. Нито за това, че къде от некомпетентност, къде от подмазвачество години наред социолози, политолози, анализатори, коментатори, че и журналисти ни представят турския измекярин като политически корифей, че дори български Джеймс Бонд, готвен да работи за разузнаването ни в Турция (?!).

Доган дори не е нещо необичайно, просто едно доста разпространено мизерно явление, охарактеризирано най-добре от Владимир Буковски: „Ония активисти, които се представят за защитници на малцинствата, изобщо не се грижат за тези малцинства. За тях малцинствата са само инструмент. Колкото по-зле са малцинствата, толкова по-добре са техните лидери...“ Толкова за Доган.

На нас целта ни е да разрушим един друг вреден мит, налаган от мафията ДПС, издигнала паметници на убийци на деца и жени, възвеличавайки терористите, мъдро представяйки „героите“ си като отговорили на насилието с насилие. Отново на помощ е максимата на Гьобелс като упорито се поставя каруцата пред коня и хилядократно се представя следствието като причина. Демек мирните и тихи турци (?!) биха добрували под сянката на тоталитаризма, но това си е фашизъм и на злото трябвало да се отговори със зло.

Двадесет и три години в тоя дух се води пропаганда от медии от всякакъв калибър, пишат се книги. И истината си стои не някъде там, а захвърлена под миндера. Защото Възродителният процес беше само последната глава от една продължителна местна Студена война, започнала десетилетия преди издигането на Желязната завеса, още от времето на толкова хваления от разни български политици Кемал Ататюрк.

Той е творецът на необходимостта на българска територия от Пета колона, от Троянски кон. Още от Ататюрково време населението у нас, говорещо турски език, е определено като „чистокръвни турци“ и „турско малцинство“.

Още от тогава датират и фалшификации, на които би завидял и д-р Гьобелс, за Меди Доган да не говорим. Според турски „историци“ първите български канове са били турци, от турски произход са династиите на Асеневци, Шишмановци... През 1962 г. турското правителство дори поставя съвсем сериозно и остро въпроса за „турско малцинство“ в България, на което външният министър Карло Луканов отвръща, че „не може да става дума за турско малцинство, когато се касае за български граждани, които нито са преселници, нито са бежанци“.

Може би след този отговор в Анкара започва един втори, много по-сериозен етап на провеждане провокационна националистическа политика. Създава се Съвет за национална безопасност, а с решение на Меджлиса от 14 юни 1945 г. и Национална разузнавателна организация (МИТ).

По-късно се пръква и Управление за психологическа отбрана. Специални звена във всяка от тия служби са изградени за развиване в България на турско националистическо самосъзнание, за възпрепятстване на интеграцията на туркоезичното население в обществото, на организиране на готовност на определен етап от въоръжената съпротива.

В дипломатическите представителства в София, Пловдив и Бургас широко навлизат професионални разузнавачи, мнозина получили специална подготовка в отделите за психологическа война в Националната разузнавателна служба в САЩ. Само ще щрихираме антибългарската дейност на официална Анкара, началото на която е поставено повече от двадесет години преди Възродителния процес.

През 1963 г. в Разград е създадена „националистическа“ група от 27 човека. Докато те се занимават главно с организаторска тайна дейност, друга група в село Владимировци демонстративно издига турското знаме в центъра на селото.

Биологът в Разградския завод за антибиотици, не без помощта на МИТ, разгръща особено активна дейност, като изработва дори Конституция на Турската автономна република в България. Той пише и писма до ООН, пълни с клевети за мнимо погазване на правата на турското малцинство. Нелегални националистически групи започват да никнат като гъби в Шуменско, Силистренско, Добричко.

Някои носят колоритни имена като „Кемал Ататюрк“, „Златният рог“, „Босфора“, „Турски младежки съюз“. Внимателен анализ (а такъв не е направен) би показал пълен синхрон на тия нелегални групи с официални документи на турското правителство за така наричаните „външни турци“ или „турски земи“. Според такъв един документ по-правилно било борбата да се води не за автономни територии, а за „връщане на тия турски земи в пределите на Майка Турция“.

В отделни случаи арогантността на отделни участници надминава всякакви граници. В Куклен, Пловдивско, Орхан Асанов Пандуров (той ще бъде съден по-късно за шпионаж) издига в ресторанта турското знаме и задължава всеки влизащ да го целува.
В началото на седемдесетте години на двадесети век започва генералната репетиция за строежа на Троянски кон.

В Мадан 300 души организирано извършват погром над кметството и Районното управление на МВР. По-късно във Велинградско е организирана демонстрация от над 1500 души.
През 1972 г. в Сърница е убит милиционер. В Долно Оризово, Старозагорско, и Корница, Благоевградско, се стига до изолация на селищата. Всичко, което става, особено в Корница, показва активна намеса на турската власт във вътрешните работи на България – Корница е обявена за Турска република.

Читателят трябва да знае, че тук не може и дума да става за стихиен бунт в резултат на някаква несправедливост – та в Корница голяма част от населението дори не говори турски език. Българската власт е учудващо толерантна и повече от два месеца търпи националистическите прояви – цяло село, въоръжено кой с каквото може, стои край огньове на площада, като са поставени постове на входовете и изходите. През цялото време ръководителите на „Турската република“ поддържат контакти с турски дипломати.

На 23 март 1973 г. силите на реда получават заповед да навлязат в селото. Убити са четирима души. Двама от тях са убити от героите на „Турската република“ като предатели.
Опитът в Корница грижливо е проучен в МИТ и ще бъде използван по време на Възродителния процес в Момчилград. През същата 1973 г. е разкрита подготвена от МИТ организация в Софийския университет.

Подготовката на групи за провокации се засилва след окупирането на Северен Кипър през 1974 г. В България се заговорва от турски емисари, че „това, което се постигна за 120 000 кипърски турци, може с още по-голям успех да се реализира за един милион български турци“.

Още тогава – десет години преди Възродителния процес, започва организирането на  конспиративни тройки и петорки по всички правила на нелегалната борба: псевдоними, тайници, явки, клетвени декларации, устави, програми, печат, знаме, пропагандни материали, пари, оръжия, взрив.

Всичко това се гарнира с масов шпионаж от военен и икономически характер. Турското посолство и консулствата се превръщат в цитадели на МИТ. Особено активен е сътрудникът на консулството в Бургас Селжук Инджесу, както и вицеконсулът.

Само благодарение на професионализма на българското контраразузнаване са предотвратени терористични и диверсионни актове и остава неизпълнена най-важната задача на имперските амбиции на Анкара: изостряне на националистическите настроения сред туркоезичното население, раздухване на изселническа психоза и подтикване към антидържавни действия.




В категории: Горещи новини