Ликвидирането на гроба на цар Борис ІІІ


Ликвидирането на гроба на цар Борис ІІІ
Царската гара край Казичене
01 Май 2012, Вторник


През 1946 г. тленните останки са преместени в двора на двореца „Врана”

Автор: Александър Хайтов

(Продължение от бр. 15)

 Както вече споменахме, по Великден, няколко месеца преди събора по случай 1000 г. от смъртта на св. Иван Рилски (18 август 1946 г.) и няколко дни преди унищожаването на гроба на царя, Георги Димитров е в Рилския манастир, където се среща с игумена му Калистрат. Използвайки обстоятелството, че цар Борис ІІІ не е канонизиран за светец, героят от Лайпциг заявява, че в обителта няма място за царския гроб и настоява да се махне от Рилския манастир.

За чест на българската православна църква игуменът Калистрат не се подава на този натиск и заявява, че изнасянето на тленните останки на царя ще стане само през трупа му – очевидно без да си дава сметка с кого си има работа.

Самият Калистрат бил благ по характер, начетен човек, владеещ френски, английски. Тези, които са го познавали, го наричат „светла личност“, „златоуст“. Бил е близък с царица Йоана, която му е оставила книги. И досега в манастирската библиотека са запазени четири от тях с екслибриса на царицата – българското и италианското знаме, увенчани с корона.

Калистрат е арестуван и малтретиран. И докато са го разкарвали по мазетата на Държавна сигурност, една нощ в манастира нахълтват вътрешните войски или както ги описват монасите – със „сини капи“. По заповед на заместник-министъра на вътрешните работи Стефан Богданов и под прякото ръководство на Лев Главинчев те се заемат с операцията по изваждането на царския ковчег.

Обграждат параклиса и предупреждават, че дори сянка да се мерне, ще стрелят. Не трябва да има мърдане, докато не бъде даден сигнал. Очевидно заплахите не са били само на думи. И досега прави впечатление реакцията на монасите в Рилската обител на въпроса за изваждането на цар Борис ІІІ от параклиса.
Тайната е трябвало да бъде запазена в манастира.


Второто погребение
Един ден група работници по поддържката на парка на двореца „Врана“ почиват на тревата пред стария краварник. Появява се интендантът на двореца и заповядва пет човека да отидат при Павловия рибарник, където ще намерят едно платно. Три на три метра, опънато на земята, и на това място да изкопаят дупка, дълбока три метра.

Работата трябва да бъде свършена до вечерта, тъй като през нощта ще докарат ковчега на царя от Рилския манастир, за да бъде погребан. Петимата отиват на мястото, намират платното и до осем часа вечерта изкопават дупката. В изкопа излиза подпочвена вода, тъй като на тридесет метра се намира водоем.

Те правят изолация с трикозал и зазиждат „на една тухла“ бъдещия гроб на царя. Свършват работата и чакат. Към девет часа получават нареждане да се разотидат и да не идват на следващия ден, а на по-следващия – в пет часа сутринта, тъй като изваждането на царя от Рилския манастир е поверено на военните, но те са отказали и с операцията се е заело МВР.
На третия ден групата работници се събира в уречения час.

Предишната вечер целият персонал на „Врана“ е известен за погребението и поканен да дойде. Работниците в двореца са се събрали, ген. Мархолев строява войниците от казармата, намираща се срещу двореца, и започват да чакат. По едно време докарват ковчега с един камион. Свалят го и го поставят до гроба. След малко идва царското семейство, придружено от казиченския поп Симеон и ген. Мархолев заповядва да започне опелото. Царицата настоява да се провери ковчегът да не е празен.

Отварят го. Царят е бил балсамиран за 10 години и тялото не е било увредено. Облечен бил във военната си униформа и изглеждал същия, както при излагането му в „Св. Ал. Невски“, само главата му била завъртяна леко на ляво. Оказва се обаче, че в гроба в Рилския манастир е забравена банката със сърцето му, която била извън ковчега. Наложило се да се праща специална кола за него. Както ще видим по-нататък, на това сърце на два пъти не му се е напускало гроба, точно както и подколенните кости на Левски, останали до 1972 г. под олтара на „Св. Петка Самарджийска”!

След опелото царицата дава разрешение, който иска – по двама, да минат край ковчега. Тялото на царя е спуснато в подготвената камера заедно със сърцето и е покрито с бетонна плоча, която е на нивото на земята. Наоколо е гола поляна. След време мраморната плоча, докарана от Рилския манастир, е качена върху бетона и тя остава единствена да се вижда над терена.


Изграждане на църквата
Известно време гробът остава в този си вид. Царица Йоана всяка вечер ходи при него. През това време усилено се подготвя строителството на църквата. Изготвен е проектът, намерен е предприемач, събират се работници, осигуряват се материали. Сключено е споразумение с правителството да се заградят осем декара земя около параклиса и чрез централна алея той да бъде свързан с „Цариградско шосе” за поклонение на народа.

След разрешението на царското семейство да построи каквото иска със свои средства на тези осем декара, строителството започва. Пристигат 60 души майстори, доставят се на казиченската гара камионни блокове.

За кратко време църквата е построена от бетон, желязо и камък. Само вратите са дъбови, обковани с цигански пирони. Кръстът отгоре е каменен, подът вътре е застлан с мозайка, покривът – покрит с турски керемиди. Камъкът, от който е изграден храмът, е сиво-жълт на цвят пясъчник. И досега ръчни точила от този камък се намират у някои хора.

Църквата е била неголяма по размер, разположена е на около 50 м от алпинеума, северозападно от езерото с беседката. Била е ориентирана, както е прието, изток-запад.
Гробът на царя е бил разположен непосредствено вдясно от входа, покрит с бяла мраморна плоча и дървен кръст, изработен от казиченски дърводелец.

При напускането на царското семейство от страната строежът е спрян. Не са сложени само керемидите на покрива и олтарът на църквата. Така постройката остава три дни. На третия ден пристига предприемачът на строежа с трима работници и поставят керемидите и олтара. Строежът – струващ 6 млн. лева, е завършен окончателно и както всеки би сметнал – царят е намерил вечното си жилище.


Съборът в Рилския манастир
„Акцията за република” се открива в София на 17 август, а на 18 август е съборът в Рилския манастир. Тогава в него не случайно се озовава лично Георги Димитров. Тук според сценария ще бъде нанесен главният удар. Не е случайно и съвпадането на 1000-годишнината на кончината на рилския светец и началото на акцията.

Така с един удар се преследват три цели: провежда се „акцията“ на международно ниво (тъй като присъства и всерусийският патриарх), атакува се директно цар Симеон ІІ и се осъществява публично маскировката по изваждането на тялото на цар Борис ІІІ. В службата си по случай събора екзарх Стефан споменава и престолонаследника Симеон като законен цар на България. Възмутен от това, Димитров напуска службата, като произнася реч, в която осъжда екзарха.

Никой от присъстващите  не подозира, че гробът на цар Борис ІІІ е ликвидиран, а след двадесет дни ще настъпи и краят на Третото българско царство.


Референдумът
Резултатът от референдума, състоял се на 8 септември 1946 г., е предопределен. Двадесет дни преди това нарочна държавна комисия минава и описва цялото имущество на царското семейство – от чашките и мебелите до саксиите с цветя.

На 16 септември с. г. придворните и придружаващите ги лица, без официално оповестяване от страна на правителството, напускат България. Едва два дни след тази дата – на 18 септември, излизат две кратки еднакви съобщения във вестниците „Народно земеделско знаме“ и „Знаме” за отпътуването на царското семейство за Цариград.

Лишено от царските си права, царското семейство все още притежава имущество. Избраното за взимане от него е опаковано в дървени сандъци. Сутринта на 16 септември 1946 г. започва товаренето им под контрола на Държавна сигурност. На царската гара в Казичене е композиран влакът, с който фамилията ще напусне страната на път за Цариград. На него се прехвърля опакования багаж – предимно сервизи, семейни снимки и вещи от първа необходимост. Останалите неща остават в двореца „Врана“ с обещание да бъдат изратени по-късно.

При заминаването им царицата отказва официалната покана за снимки за сбогом, като заявява, че има достатъчно снимки. Прощава се с работниците си и с казиченския поп Симеон, взима подадените й документи от официалните лица, без да се сбогува с тях.

След отпътуването на царската композиция, новите стопани на двореца се събират на банкет по случай събитието. На работниците, които се завръщат във „Врана“, позволяват да вземат детските играчки на Симеон и княгинята. Носталгично нестроените шопи и досега ги пазят по тавани и мазета. Постепенно останалите тук заковани сандъци с багаж са отворени и вещите в тях започват да изчезват, както и споменът за царските времена.

(Следва)



Георги Димитров гласува на референдума от 8 септември 1946 г. Април 1990 год. Попадински, син на работник във Врана по онова време, показва точното място на съборения царски параклис

В категории: Горещи новини

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки