С намаляването на заплатите, броят на лизингите рязко е намалял – изплака оня ден по новините една засукана репортерка. И загледа жално-милно в камерата. Последваха изречения, от които (хващам се на бас) момичето не разбираше нищо и си личеше как повтаря наизустени фрази, които е чуло на съответната пресконференция. Накрая стана любопитно. Бяха изброени няколко фрапиращи примера на вещи, взети на лизинг, които са били отнети обратно от съответните фирми.
Онемях. За безсмислено скъпи коли и ненужно разкошни тризонети сигурно се сещате. Най-страховит беше случаят с 23-годишна млада жена, без особени доходи, препитаваща се като сервитьорка в квартално кафене, взела... солариум за 15 000 лева, който поставила в гарсониерата си.
Преди да започнете типичните разсъждения за простотията, дето не ходела по гората, се замислете дали замаяната сервитьорка е изключителен случай, или наистина потвърждава правилото. И не е ли това чудесно нагледно обяснение на старата народна поговорка „На гол тумбак чифте пищови”. Защото у нас не само след 10 ноември, а и много преди това хората са живели един друг живот. Като в „Матрицата”, нали се сещате – това, което ви се случва е едно, а истинският живот, онзи с причино-следствията, е съвсем, съвсем друг. И далеч не особено приятен.
Навремето, като ученик в техникума, подслушах без да искам един разговор в автобуса. Мъж, може би на възрастта, на която съм аз в момента, над 40-те, говореше на малко по-млада от него жена, че бил полуистински. Точно така го произнесе – „полуистински”.
Истинският мъж има апартамент, вила и кола, разясняваше той, предизвиквайки смях у дамата (доста хубава, между впрочем). „Аз апартамент и кола имам, вила не. Значи, още малко ми трябва“.
Запомних завинаги този разговор, защото от картинки от дъвки бях виждал какво всъщност са „коли” и как местните масови жигулки, лади и москвичи могат да бъдат сравнени с возилата от дъвките. А залюханото костюмче и вратовръзката на лекета на въпросния „полуистински” водеха точно до мисълта, че е горд собственик именно на гореописаните таралясници.
По тогавашните стандарти гореописаното положение беше белег за висок социален статус. Без някой да помисли, че „вила” означава място, където в събота и неделя хората се скъсват от работа, за да си направят зимнина (не ме разбирайте погрешно, обожавам компот от череши), олекотяваща харчовете им за храна.
Без някой да си даде ясна сметка, че за нов автомобил трябва да се чака над десет години. Без някой да си признае, че двустайната панелка в бетонното гето с гръмко име, всъщност е взета назаем и парите за нея ще се изплащат десетилетия наред.
Защо не, по цял свят е така. Така е, но по цял свят средният работник, получаващ средна заплата, не се блъска в гърдите, че е нещо повече от другите, също като него средни работници. Получаващи колкото него.
Да се пренесем след светлия, освободителен 10 ноември прочее. Когато разцъфна и върза прословутата работливост и инициативност на българина. Само с едно изречение мога да ви начертая какво направиха „фирмаджиите”, взели кредит от банки, вече разпределени между „нашите хора” от БКП и нейните щерки Държавна сигурност и Управление за безопасност и охрана. Използваха парите за регистрация на дружествата, наеха възможно най-лъскавите офиси и си купиха мерцедеси.
И напуснаха жените си, подкрепяли ги в лошо и добро до момента, заради млади чалгаджийки... Но това е съвсем друга тема.
След няколкогодишни мъки, давайки смешни заплати на работниците, без нито стотинка реинвестиране в дейността, „новите шефове” масово фалираха, банките им секвестираха мерцедесите и джиповете, взети на лизинг, и всичко за тях свърши.
Защото някой може да си въобразява, че е важен фактор и измисленият сън, в който живее, има значение, но истината всъщност е нещо съвсем различно. Лъсва така грозно, както факта, че „зрелият социализъм”, по който напоследък се чуват толкова носталгични въздишки, се срути, защото капитализмът отказа да му дава повече заеми. 45 години стигат, толкоз.
„Който не се учи от миналото, е осъден да го повтаря”, казват мъдрите китайци. Ние обаче, като истински големи тарикати, отказваме да вземем акъл от тях и периодично правим едни и същи тъпотии. Опитваме да живеем в идиотския вакуум, създаден от собствените ни илюзии.
В който е напълно възможно мързелив лентяй от махалата, който се хваща на работа веднъж на две години за по два месеца, да те помоли да се разпишеш за негов гарант и да вземе на изплащане мобилен телефон за 1500 лева. „Бизнес класа, батка, с интернет, следи Нюйоркската и Токийската борси, вграден конвертор на валути”.
Познавам един такъв, който по едно време се появи с готино ауди. Вярно, не чисто ново, няколкогодишно, но какво означава „стара” за такава кола?! По едно време забелязах, че аудито все повече стои пред блока, не го караше нещо. Подметнах закачливо, изплака човекът. Нямал пари за бензин, много лапала ламята. Освен апартамента, в който живее, същият притежава още един двустаен. Не го дава под наем, не го използва, никой няма там. Просто си седи. Едър владелец е човекът. Но за бензин за ламята няма.
Пак се сетих за онази, дето взела солариум от 15 бона за гарсониерата. С какъв ли тен е сервирала кафета в кварталното кръчме?!
