Триетажната пещера край Ракитово предлага гледки, които няма къде другаде да се видят
Автор: Николай Проданов
Една невероятна пещера, само на десетина км от Велинград, в подножието на връх Сюткя, все още крие хилядолетни тайни, създадени от природата още в далечни древни времена. Това е „Лепеница“ – най-значимата и красива пещера в района на Ракитово.
Сухата статистика скучно изрежда данните за нея – дължина 1525 метра, надморска височина 975 м, температура около 10 градуса... Уникалното природно създание е на цели три етажа, образувани в протерозойски мрамори. Долният е с дължина 273 м и през него тече подземна река. Водата в нея развива 1 600 м в час.
На втория етаж пък може да се открият две езера, които в по-дъждовно време вече стават четири. Третият етаж е сух, но е недостъпен. И както може да се очаква, пещерата щедро предлага богато разнообразие от сталагмити, сталактити и сталактони. Нейната емблема е сталактонът Цепката.
За да изследват „Лепеница” и пещерите около нея, ракитовци създават през 1930 год. първия клон на първото българско пещерно дружество. Но още преди това, през 1925 и 1927 год., биоспелеологични изследвания при своето посещение в нея пряви акад. Буреш, който е ръководител на Царските природонаучни музеи.
Пещерната фауна също е изключително богата и интересна. В „Лепеница“ досега са установени 24 вида сухоземни и водни безгръбначни животни. Шест от тях са категоризирани като троглобионти, т. е. живещи единствено в пещера. За вида Duvalius bureschi (който носи името на откривателя си акад. Буреш), „Лепеница“ е единственото известно находище в света.
Други два уникални вида – Troglohyphantes drenskii (открита от изследователя Дренски) и Anamastigona lepenicae (открита от председателя на Българската федерация по спелеология проф. Петър Берон и носеща името на „Лепеница“) може да се открият само в 2 пещери във Велинградския район. Петър Берон дори твърди, че цели четири са животинките, които не може да се срещнат никъде другаде по света.
Тук има и 6 вида прилепи, като те предимно зимуват в „Лепеница“. Според изследванията тяхната численост по това време достига до около 100 екземпляра.
Първите спелеолози, изследвали пещерата, остават смаяни от невижданата красота, която се разкрива пред очите им. Те попадат в няколко зали.
В първата подът е покрит с едри люспи, които приличат на мидени черупки. При осветяването си те пречупват светлината в най-различни цветове. Следват залата на кратерите (такива се срещат единствено в тази пещера в България), залата на бисерите, големият и малък храм, „Концертната зала”, „Арманите”, „Срутището” и т .н. Спелеолозите намират седем пещерни бисера – едни от най-редките природни образувания, които днес са изложени в столичния Природонаучен музей.
След като разглеждат всичко, те зазиждат отвора, за да не се похаби неоценимото богатство. Пещерата по принцип има два входа. По-ниско разположеният, от който извира реката, във връзка с каптирането и използването на водата за питейните и битови нужди на Велинград, сега е затворен напълно. Другият и всъщност единствен, по който може да се проникне в нея, е висок само един метър, като профилът му е силно наклонен. Той е прокопан от самите ракитовци, начело с местния учител Димитър Иванов.
Известният български учен и основоположник на организираното пещерно движение в България – проф. Петър Трантеев с изумление пише за „Лепеница“: „Пещерата почти няма разклонения и затова пред погледа на посетителя като на филмова лента се редят великолепни цветни образувания, преплетени в невъобразимо разнообразие. Човешкият речник е беден, за да се измислят имена на чудните купчини от образувания, които се оглеждат във водата”.
С протокол от 6 юни 1939 г. Уравителният съвет на Ракитовското пещерно дружество определя таксите за вход на пещерата: за неракитовци той е 5 лв. на лице; за неракитовските ученици – 2 лв. Ракитовци влизат в „Лепеница“ срещу два лева, а учащите от града минават обиколката напълно безплатно. Без пари се провеждат и груповите излети, устроени от дружеството и други организации, които за целта събират над 1000 лева, с които да покрият тези привилегии.
През лятото се е назначавал пазач, който да събира таксите, да осигурява лампи за посетителите и да предотвратява евентуално чупене на сталактитите от туристите.
Но през 1960 г. пещерата е затворена за посещения. Цял половин век това чудо на природата остава скрито от хората.
През есента на 2010 г. пещерняците у нас обаче имат повод да празнуват – „Лепеница“ отново посреща в лоното си туристи. За тържественото й откриване преди две години дупките по стария път са запълнени с чакъл, но последните два километра все пак се минават по горски път. В интерес на истината – добре разчистен от обраслите го храсталаци и по него спокойно се минава и пешком, и с колело, и с автомобил.
Посетителите днес могат да разгледат само първите 600 м от картотекираните 1300. В пещерата се влиза само с водач – опитен пещерняк и със специална екипировка. А групите, които се допускат в нея, може да са най-много до 10 човека.
Въпреки че не е благоустроена и разглеждането й граничи с едни от най-екстремните преживявания, обиколката из „Лепеница“ предлага на ентусиастите нещо съвсем различно от това, което може да се види в другите пещери. При това в напълно естествения си вид, така, както природата го е създала, без никаква човешка намеса.
Дори залите не са осветени, а може да се разгледат само на светлината на фенерчетата или на запалена свещ. Но пък връщането назад във времето към зората на цивилизацията е напълно автентично.
