В полетата край Черковна още се намират останки от зидовете на старото село Патука (Потока), в което е роден Паисий
11 Април 2012, Сряда
Днес малцина изпълняват завета на хилендарския монах да четат и преписват неговата история, а лобното му място тъне в забвение
Автор: Христина Митева краевед
Тази година се навършват 250 години от написването на „История славянобългарска” от Паисий, монах Хилендарски, и 290 години от неговото рождение.
От сведенията, които ни е оставил Г. С. Раковски в своите томове, черпим познания, в които се говори за родното място на Паисий. Той е от Патука (Потока) – местност в Герловото, близо до с. Преселец и Черковна в Търговищка област. Днес на това място има ниви, от които при пороен дъжд от земята се изравят черепи, дребни монети, копчета, както и останки и камъни от зидове на къщи.
Наблизо се намира Котел, където е роден и живял Софроний Врачански (известен още като поп Стойко Владиславов) и откъдето започва дългогодишната дружба между тези двама видни наши възрожденски дейци. Тяхното приятелство е толкова крепко и чисто, че когато Паисий дава на Софроний своята малка „Историйка”, в която имало и собственоръчно написана автобиография на монаха, Софроний му отговаря:
„Този предговор няма да го препиша, за какво ми е? Аз те познавам до толкова добре и доста отдавна. Защо да губя време в писане, както и материали (в случая пергамент, б. а.)?” В това време мастилото (по-скоро чернилото, б. а.) се правило от варени шикалки от черен дъб.
И така Софроний не преписва първата част от „Историята” и това става причината да се загубят много ценни сведения както за самия Паисий, така и за родното му място и епохата, в която той живее и която го навежда на мисълта да пристъпи към създаването на този свой скромен труд.
Много части от „Историята” – по няколко листа от нея, били намерени в Стеврек, при руините на Омуртаговия мост. А също и в старата църква на с. Гагово, Поповско, при събарянето на която, за да се построи новата, под плочите на покрива се открива едно синьо стъкло, в което е имало част от Паисиевата история, заедно с имената на членовете на Революционния комитет, основан в дълбоките снегове на една люта зима. Селяни от Гагово са връзвали сено около копитата на конете, за да не трополят.
Пътували са нощем, в сняг до пояс дълбок, за да идат в Опака, където Левски се заклел над Евангелието, с револвер и сабя на кръст върху него. Работниците на строежа дават стъклото на даскала и попа, а те го пращат в Националния исторически музей в София. Село Отец Паисиево, община Калояново в Пловдивска област, е получило името си от това, че в него също е намерен препис от Паисиевата история.
Г. С. Раковски родом е от Котел и е доста добре запознат с живота и дейността на Софроний Врачански, както и с приятелите му, с които често контактувал. Не е чудно, че Котел е един буден възрожденски край. Та тук, по билото на Балкана, от Върбица до Преслав, е била Търновската книжовна школа на цар Борис покръстител. В околностите има останки от много църкви, манастири, както и помещения за преписване на жития на светии, евангелия и пр.
Когато турците идват, върху готовите църкви и училище построяват свои, като едновременно с това ги преустройват съобразно своя стил и потребности. Този облик те придобиват, след като е унищожена българщината и е заместена с турски учения и религия.
По данни на поп Петър Бонев, назначен по разпределение да служи в църквата на с. Горско Абланово, на границата между Търговищки и Русенски окръг, от местните хора дочул, че Паисий често минавал из тези места, като събирал помощи за манастира в Хилендар, а на връщане гостувал при стоя приятел в Котел Софроний Врачански, който бил най-добрият подвързвач на книги
за времето си.
Тук, край с. Каменна църква, го срещнали двама турци на коне. Спрели Пайсий и започнали да го мъчат, защото бил поп. Най-накрая го убиват до завоя на реката, като оставят трупа му на полските зверове и птици, на дъжда и вятъра...
Но още същата вечер българи християни тайно го отнасят и погребват в олтара на църквата в селото.
Днес все още личат руините от Каменната църква, където е гробът на Паисий Хилендарски. Но го няма старият вече поп Петър Бонев, комуто местните хора споделили своята свята и страшна тайна. Тя се предава години наред от поколение на поколение, от баща на син, от дядо на внуче, за да достигне най-накрая до ушите на поп Петър.
Вярно е, че с. Каменна църква е наследено от с. Горско Абланово. Вярно е, че селото се е местило заради чумата, както и заради блатата, които се получавали при разливите на река Лом. Вярно е, че доста от старите жители на това населено място са вече покойници и днес в него има много нови заселници – пришълци от другаде.
Но сигурно има и такива, които още пазят тайната на предците си за гроба на Паисий. В тези времена на беднотия обаче, явно всеки мисли повече за осигуряването на хляба си. А и като гледат как редица други български светини се омаловажават, премълчават и унищожават, очевидно съвсем се обезкуражават.
А колкото до Паисий... такъв е краят на Христовите мъченици. Нищо, че в Светото писание Исус казва: „То аз и да млъкна, то камъните ще проговорят”!
Но кога тези камъни ще проговорят за един свят гроб в нашата българска земя, където да се поклоним в знак на благодарност и запалим свещ за делото и мъченичеството на първия наш възрожденец. Нима делото му „История славянобългарска” е толкова маловажно, че не заслужава да отдадем тази чест на създателя му.
Никой не отрича, че са писани и други истории на българите. Като тази на поп Симеон. Но той започва от „Создание мира”, описвайки как Бог сътворил Небето и Земята. А после и появата на българите, появата на християнството, както и старите богове на българите. Той стига до турското робство, като посочва много грехове на властниците, както и мъченията над нашия народ. „На всяко кьоше имаше цар, затова падна България под турско” – пише поп Симеон. В края на книгата му има пророчества за това какви времена ще дойдат за българите:
„Къщите ще се строят една над друга, ще има големи познания и бърза новина по всяка наука. Любовта между хората ще намалее, даже между родители и деца”... В края ще се явят коне, дето ще имат жила по главите си, телата си и опашките си... Те ще настигат хората по земята, дори да се укриват в земята. И там ще ги намерят и жилят смъртоносно... И няма да има спасение от тях”.
Част от тази история на поп Симеон достигна до мен. Чела съм я като дете. Но книгата нямаше начало и край, бе разкъсана, буквално се разпадаше... В нея обаче не се говореше за изход,
не се дрънкаше оръжие, не се чуваше зов за борба
с османския поробител. Затова и тази „История на Симеон” потъна в забвение и се пренебрегва, докато Паисиевата история представляваше бунт и призив за свобода. Бе зов за спасяване на българщината. И затова оцелява безсмъртна вече четвърт хилядолетие.
Макар да е тъжно, че все по-малко стават българите, които я разгръщат или пък се задоволяват само с това, което им се поднася в училище за нея. Колко са тези, които изпълняват завета на Паисий да я четат и преписват?! Дано не оставим народната памет да бъде унищожена, както гризачите изгризват пергамента или както мастилото от шикалки разяжда страниците така, че оставя дупки в тях...
Село Каменна църква, както донякъде може да се предположи, се е намирало близо до скалния манастир край с. Крепча. Действително на около един километър в посока юг от скалния манастир е разкрит средновековен некропол, на възвишенията, северозападно от които на половин километър има останки от средновековно селище. Вероятно това е въпросната Каменна черква.
На два и половина километра югозападно от Горско Абланово в местността Кушувата се намират монети от ХII - ХIII в., както и фрагменти от керамика, типична за същия период. Според местните предания, през тази местност е минавал път от Червен на юг. Според друга легенда на това място е имало „църква”.
Ще търсят последната обител на монаха в Асеновград
Тези дни стана ясно, че по повод честванията за 250-годишнината от написването на „История славянобългарска“ във вторник към президентството е сформиран комитет. Двама от неговите членове – проф. Кирил Топалов и проф. Надежда Драгова, са се заели с мисията да търсят гроба на Паисий.
Те също предполагат, че като монах и проигумен Хилендарски вероятно той е бил погребан в двора на църква или манастир. Само че според тях най-вероятните места за последната обител на монаха е село Амбелино, което сега е квартал на Асеновград. Тъй като се знаело, че тъкмо там е завършил житейския си път.
„Десант“ обаче представя в този брой една друга хипотеза за гроба на Паисий. Вестникът е готов да публикува и други мнения по този въпрос.
