Някога, наместо в Брюксел, цяла Европа се е изреждала да решава проблемите си в Търново, обяснява основателят на най-големия частен ансамбъл в Европа Христо Димитров
Автор: Интервю на Пролетина Николова nikolova@desant.net
Ансамбъл “Българе” е основан през октомври 2002 г. от Христо и Елена Димитрови. В него участват общо 50 мъже и жени танцьори. Още през 2003 танцьорите представят първия си спектакъл “Това е България”, с който след това правят турнета по света, включително в САЩ.
Вторият спектакъл на ансамбъла е “България през вековете”, който сега ще бъде представен в няколко града в САЩ и Канада, сред които Торонто, Детройт, Чикаго, Вашингтон, Ню Йорк, Монреал. По този повод разговаряме с Христо Димитров, който разказва как се готвят да омаят с красотите на българския фолклор претенциозните зрители зад Океана.
- Г-н Димитров, лесно ли се финансира частен ансамбъл във времена на икономическа криза? - Никак не е лесно. Докато преди години имаше много по-големи финансови възможности, сега на практика икономическата криза създаде доста проблеми в областта на културата и най-вече за частните групи, формации. Ансамбъл “Българе” не е малка групичка, която да може да оцелее по-лесно или пък просто да намали рязко своя брой. Нашите спектакли са мащабни, грандиозни и за целта ние трябва да разполагаме с много голям състав.
- Тогава как успявате да мотивирате спонсорите си да ви помагат финансово? - Когато имат възможност, спонсорите сами са готови да помагат. Но когато нямат такава, каквото и да направиш, не можеш да получиш пари от тях. Заради това човек трябва да е по-гъвкав и да търси най-различни новаторски начини за финансиране. Да създава нови идеи. Изобщо да е креативен. Икономическата криза доста промени начина ни на мислене.
Заради това успяваме да оцелеем. Даже мога да кажа, че в момента ни е по-лесно въпреки кризата, отколкото преди, когато такава нямаше. Сега просто очакванията ни не са така големи и затова се чувстваме по-подготвени да издържим.
- Преди три години ансамбълът вече направи турне в Америка, но сте посещавали и други държави. Когато подготвяте спектаклите си, имате ли визия за идеалния зрител – как би изглеждал той? - Ние подготвяме спектаклите си преди всичко за българския зрител. Когато тръгнем да пътуваме на турне, правим съответни промени с оглед държавата, в която отиваме. Тоест ние ги поамериканчваме или пояпончваме. Хората имат различен манталитет.
Публиката е много различна дори в България. Тук има градове, които са на разстояние един от друг на 150 км, а публиката няма нищо общо – все едно сме в две различни държави. Но ние познаваме нашите зрители. Знаем коя публика е по-емоционална, коя е по-взискателна… Всички тези неща на нас вече са ни ясни. И въпреки нагласите на публиката, ние винаги се раздаваме максимално.
Истината е, че на танцьорите им харесва повече емоционалната публика, която повече аплодира. Макар и да ги аплодира на места, в които по-добре би било да е притихнала, а в залата да има гробна тишина. Някак си аплодисментите дават сили на самия изпълнител. Но иначе наблюдението ми е, че във всички държави ансамбъл “Българе” се възприема еднакво добре.
Макар и различни по манталитет, хората еднакво харесват изпълнението ни. Е, разбира се, някъде пляскат повече в края на спектакъла, другаде въобще не спират да пляскат през цялото време. Но няма държава, където някой да е казал: какво беше това, въобще не ми хареса.
- При първия си гастрол в Америка вие показахте спектакъла “Това е България”, а сега сте подготвили “България през вековете”. Какви промени сте извършили специално за американската публика и, разбира се, за българите, живеещи в САЩ, които ще дойдат да ви гледат? - Промените ги правим и сега. Все още работим, за да търсим решения за някои моменти в спектакъла. Премахнали сме например актьорската игра, където има текстове, оставащи неясни за един чужденец.
В България всеки би разбрал, че “Двама братя от една плът създадоха букви” се отнася за светите братя Кирил и Методий. Но за един американец това изречение ще е с неясно съдържание. Затова сме решили да разкажем този момент по друг начин.
Също в чужбина трудно биха могли да свържат Кубрат с Аспарух или пък, когато гледат как договор се набучва на копие, и да се сетят за Иван Асен. Затова ще бъде променен целият текст.
Той ще е доста по-смлян, за да може американската публика да разбере историята на страната ни, без непременно да слуша някакви думи, които няма как да свърже със своите познания на историческите факти.
- За “България през вековете”, който е вторият спектакъл на “Българе” от основаването му, критиката пише, че е малко по-особен. Освен чист фолклор в него сте включили и много мистични звуци, а сте ползвали за консултант и проф. Божидар Димитров. В кои аспекти ви е консултирал той? - “България през вековете” е един апотеоз на силата на българския дух. Той не е спектакъл от чисто историческа гледна точка. В него има неща, които са исторически неверни. Примерно Пагане – тя е измислен литературен герой. Не е съществувала наистина. Или Кочо Честименски не избива семейството си с нож, както е в поемата на Иван Вазов. Той ги застрелва.
Но ние го правим по-поетично, така, както го е описал Вазов. От друга страна обаче, ние трябваше да се придържаме към някои исторически факти в самия текст.
Когато започнах да пиша текста за Аспарух, си го представях като много страшен човек, след като е дошъл и покорил тук тези земи, и на черен кон. Всъщност името Аспарух означава Белият кон, защото е яздел бял кон.
Ето това е нещо, което съм научил от Божидар Димитров. Или пък, когато исках да разбера повече за управлението на Иван Асен II – попитах коя е другата държава в Европа по това време, която е огромна по територия. Проф. Димитров ми отговори, че това са Никейската империя и Унгария. А коя от тях двете е била по-голяма от България? Отговорът беше – никоя.
По това време България е била най-голямата държава и в нейната столица са се решавали проблемите на континента. Когато някой реши да прави нещо, ходи при Иван Асен в Търново, както ние сега ходим в Брюксел.
- Всеки, който се занимава професионално с фолклор, има пристрастия към някоя етнографска област в България. Обикновените българи като че ли харесват най-много музиката от македонския край може би защото тя най-адекватно успя да се впише в съвремието. Вашите пристрастия какви са? - Да, имам, разбира се, но не към една, а към много етнографски области. По отношение на песента пристрастията ми са към Родопите, защото това е емблемата на България. По отношение обаче на музиката най-много ми харесва Тракия. При танците съм запален по Добруджа.
Македонският танц пък е изпълнен с много сила, патетика. Песните са повече исторически, а най-вече ми харесва диалектът. Шопската етнографска област пък ми харесва с цялата философия, залегнала във фолклора й. Ето например: “Оти да се косим, като че ми мине” – философията на щастието в само едно много кратко изречение. А Странджа пък привлича с мистиката, заложена в нестинарските игри.
- На фен страницата ви във Facebook освен възторжените мнения много хора изразяват желание да се присъединят към трупата. Как може да стане това? - Много е трудно да станеш част от ансамбъла. Трябва със сигурност да притежаваш три неща: талант или дар от Бога да бъдеш танцьор, и то много добър; да имаш това образование, само дарбата не ти върши работа, ако нямаш необходимата подготовка; да имаш практика – не само да си учил, но и да си танцувал на сцена, да си свикнал с публиката, със сценичната треска. Съвкупността от тези три неща се срещат у много малко хора в България. У нас вече няма такива добри школи както едно време, които раждаха танцьори. В момента Хореографското училище си остава единствената добра школа за кадри.
