...Вече три часа, откак е почнала атаката, а известие няма. Началниците на отделите също са в неведение.
Какво ни готви тая нощ? Около 2.00 часа преди пладне на 13 март получаваме сведение, че 10-и пехотен Родопски полк прави прелези в телената мрежа, а 23-и пехотен Шипченски полк, макар и подпомогнат от 53-и пех. полк, все не шава от мястото си при връх Куштепе. Даже не е пробвал да атакува! Това ме изкарва от търпение. С трима офицери – ординарци, изпратих три записки до командирите на казаните полкове и бригадния командир с твърде остро съдържание.
След половин час се получи радостната вест от началника на дясното крило, че Айджийолу е взет още в 1 ч. и 45 мин. от 10-и полк.
Поривът е готов. Важното е да се там закрепим. Телеграфирах Грънчарову да изпрати по-скоро артилерия и да подкрепи 10-и полк и с пехота от своя резерв. Изпратената артилерия проявява чудеса от доблест. Към 6 ч. преди пладне на 13-и пада после разни перипетии и Айвазбаба. Казах си: „Боже, благодаря! Сега мога да умра!“.
В 10 ч. получих телеграма от полковник Рибарова, че комендантът на града е пратил парламентьор да предава крепостта. Тръгнах незабавно с автомобила си в съпровождение на моя началник-щаба майор Иван Вълкова и началника на инженерите в сектора полковник Симеон Добревски. Минахме по пътя от Мусубуйли за Сапунджилар. Ето и непристъпното толкова време Кумдере.
Търкаляха се почернели трупове с изпулени очи и озъбени челюсти – настоящи негри. Всъщност са турци, паднали в атаката на 27-и и 28-и януари, останали тук оттогава неприбрани. Горните им дрехи им липсват. По-нататък, по склона на Сапунджилар, лежат захлупени по очи или настрани наши войници, свежи жертви на утринната атака. Пътят беше лош и кален.
На едно място потъна едното колело на автомобила и струваше много време труд да го измъкнем при съдействие на проходящи обозни войници, които следваха по пътя с полковия си обоз. Най-сетне влязохме в града откъм Каика. Войниците пълняха главната улица.
При приближението на автомобила разстъпиха се и образуваха шпалир и викаха възторжено „ура“. Народът се трупаше по прозорците, вратите и викаше също „ура“. Ентусиазмът дохожда до пароксизъм. Развълнуван до сълзи, аз им поблагодарих с прекъсващ от вълнение глас и им казвах: „Живейте, мои деца, цалувам ви, славни герои!“.
Отвъд северния мост на Тунджа, в една от стаите бяха събрани пленените турски генерали и щабофицери и гледаха на нашите окъсани, но пълни с военна гордост и мъжество войски. В същото време други войски, обезоръжени и нещастни, вървяха на гъсти тълпи към о-ва Сарай... Скоро доведоха и Шукри паша.
Поздравихме се. Предложих му да ме последва в автомобила, за да отидем на Каика, гдето го причакваше с щаба си командующият 2-ра армия генерал-лейтенант Никола Иванов. Това е вече сън. Сън чудесен. Сън наяве! Подобни сънища се повтарят след столетия.
Из „Спомени“ на ген. Георги Вазов за превземането на Одрин“
