Свиквайте с такива новини. Дошло време за изкупление. Светът, природата, животът са така измислени. Всяко действие (у нас бездействие) има много сериозни последствия. Ние, лицемерните посткомунистически християни, му казваме „Бог бави, но не забравя”. Даже е чудно как все още се впечатляваме от такива страхотии, когато те се отнасят за деца, толкова пъти се случиха през последнитет години, че вече са почти през месец.
Само медиите, като грозни и страшни гарвани, във всеки отделен случай намират по нещо за себе си, което изравят и разнасят с противно крякане, като лайтмотив, докато не отшуми поредната гадост от посърналия ни до продрано-размито сиво обществен живот.
Последният път най-интересно им беше, че в умопомрачителна сцена студент закла друг, а мелето не беше между неграмотни, озверели от долнопробна ракия роми или между напълно откачили от кокаин и ирландско уиски бандити. И се почнаха нескончаемите, втръснали до болка размисли по телевизии, радиостанции и вестници.
Сякаш всички някак масово забравиха, че преди немного време със същото усърдие обсъждаха двамата български студенти, наръгали с нож своя състудент, също българин, 93 пъти, в световната столица на любовта Париж.
Че преди малко повече от година отвсякъде гърмеше за двете ученички, убили приятелка и опитали се да запалят голия й труп, заради затисната на вратата котешка опашка.
И за деветгодишния Асен, убил с остър камък и пръчка осемгодишното си приятелче.
Нали не искате пълен списък на закланите, застреляни, накълцани на парчета, изгорени, сварени или разложени с киселина жертви от всички възрасти през последните няколко години?
Оскотяваме бързо, оскотяваме бързо, безвъзвратно почти.
Любопитни и същевременно омерзителни са жалките опити на съдебни защитници, журналисти, наблюдатели, общественици и най-редови граждани да представят ужасните случаи като частни. Похват от все още недалечното социалистическо минало. С тази разлика, че тогава наистина бяха такива. Но, ще стигнем и дотам.
От любимия виновен номер едно – училището, пътят на мисълта е неособено сложен и по вече двадесет и две годишен стереотип се движи твърдо по линията „трудно е, работя – няма време за келеша – на тях за какво им плащат – буйно е, ма ще го израсте детето”. Докато не го докарат в съда, оковано с пранги, обвинено за изнасилване и убийство.
Другата любима дъвка – медиите. Те, по правило, са най-сатанизираните за вината за масовото оскотяване у нас. Защото показват напоително и в детайли изродията, в която живеем. Защото дават правото на мнение на всички страни от поредната зловеща случка. Защото си позволяват да правят паралели.
Защото (понякога) във всички дискусии, които предизвикват, сочат грозната причина за целия кошмарен ужас, в който се мята намиращата се на ръба на разума съвременна България. Защото не крият, както по време на светлия социализъм, тези страшни неща.
Неразделно, с напълно солидарна вина с горните е и киното. Бъка от насилие, отвратително е, никой вече не прави хубави и съдържателни филми като „Утро над Родината” и „Човек от народа”!
„Какво да се прави тогава – кънти гласът електорален – ножът е опрял до кокала, вземайте мерки, за какво ви избрахме?”
Ето, властта да започне от филмите. На родната полиция, дето ни пази, да бъде заповядано, както през 80- те на миналия век, да прави внезапни спирания на тока порайонно в кварталите. И да звъни от врата на врата „Я да видим кой гледа тука филми с насилие, а?”
Така навремето бяха конфискувани десетки видеокасети с Брус Лий и убити, заклани и изнасилени граждани на България бяха голяма рядкост.
В училище, според новата реформа, тотално да бъдат забранени всички кървави текстове като „Война и мир”, „Под игото”, „Бай Ганьо прави избори” и подобни. За изучаване да бъдат въведени жизнеутвърждаващи повествования от безметежни чалга произведения, приканващи само към любов и естетическо съзерцание „Твойте баджаци – бели козунаци”. (Чувам, че в някои авангардни школски песнопойки такива вече се изучавали).
И с насилието край.
Майната й на свободата! За какво му трябва на европееца от български произход тя, след като с нея живее болен и уплашен? Питайте го, той ще ви каже с радост: Едно време свобода нямаше, ама си беше спокойно. И гласувахме 99.99%, обаче в училище и в университета децата не се колеха за светнати лампи.
Ако на улицата напсуваш властта, след 24 часа попадаш в затвора, но за 2-3 години във входа я някой разбие най-много едно мазе с туршия и кисело зеле, я не. Взимайте си демокрацията, не ви я щем, всичко е експеримент, оказа се провокация на ЦРУ-то, Горбачов-агентът на американците е виновен, от него тръгна всичко!
Аман от таз свобода, искаме си обратно юларя!
Такава, на каквато социалистическият роб не се е научил още и на каквато още доста време (дано говоря глупости) няма да свикне. Защото е научен да му заповядват. Той иска да му казват къде ще учи. От какво да се интересува. Кое е правилно и кое е грешно. Кое е лошо и кое добро. Че има само черно и бяло, никакви други бои от живота. Какво семейство да създаде, къде да работи и как да премине животът му.
Робът иска да знае ясно кой е врагът (в последно време му беше изяснено – Тройната коалиция. И световната икономическа криза, но най-вече Тройната коалиция) и как да постъпва с него.
Стреснат, но изобщо не трогнат и очарован от свободата, робът си иска отново синджира. За да е спокойно.
За да чака 18 години за „Жигули”. Да си купува „Веро”. Да гледа само една телевизия и да се страхува от мръсните империалисти извън Варшавския договор. Да не харесва властта, но да я псува по потник в кухнята. Защото този вид синджир е при този вид условия.
Но напълно изкукалият от страхотиите българин все по-масово и масово плаче за него. Усърдно дирижиран от милиционерската власт. И забравя, че в такъв случай се стои „На тъмно, някъде, за порцийка храна”.
Милена Славова го изпя. Малко след 10 ноември 1989-та.
"Май не те харесват селяните -ти ги караш да вземат решения"
Шефът на бандитите Калвера към водача на седморката Крис във филма "Великолепнта седморка"
