Комисарят по еврейските въпроси на Царство България Александър Белев (с меката шапка в центъра на снимката) наблюдава отпътуването на евреите от гарата в Скопие през март 1943 г.
Какво се случи между 2 и 9 март 1943 г. и защо бе отложено депортирането на евреите от нашата страна
Автор: Борис Цветанов
Като завалят митове, та цели десетилетия. И после публицистичната ни нива никога не може да очисти зърното от плявата. Димитър Пешев е спасител на българските евреи, герой в книги и филми. Писачите не пропускат да удрят и на национално комплексиране: известен бил Димитър Пешев в света, но не и у нас. Вечна слава на Димитър Пешев! За смелостта, достойнството му, честта...
Но реалистично погледнато, какво е било по възможностите на един подпредседател на формално Народно събрание във формално независима страна!
Унищожението на евреите е дело на Главното имперско ведомство за сигурност, най-мощната институция на Райха, империя в империята. Поставянето на прът в колелата й се оказва непосилно за могъщия адмирал Канарис, за пучистите от 20 юли 1944 година – цяла плеяда генерали на честта. В четвъртия отдел на ведомството Гестапо четвъртият департамент е службата на Адолф Айхман.
Несериозно е да се твърди, че Димитър Пешев е преборил палача на 6 милиона евреи. И владиката Стефан е сочен за спасител. Ще излезе, че е по-могъщ от папата, който по въпроса е можел само да кърши ръце.
Като ангел-спасител се сочи и една обикновена жена – Лили Паница, чието име се спряга в този контекст заедно с това на царица Йоана, Екатерина Каравелова...
Да не говорим за Тодор Живков или пък Вълка Горанова!
И все пак на 9 март, деня на Свети Четиридесет мъченици, 8 657 български евреи не се качват в конските вагони, композирани за смъртен воаяж към газовите камери. Някой ги е спасил. Някой е сложил прът в колелото на Главното имперско ведомство. Някой със сила и власт.
И това не е цар Борис ІІІ, който е нямал нито силата, нито властта да стори това.
Колкото и да е парадоксално, спасителят е обергрупенфюрер (ще рече генерал полковник) от СА и пълномощен министър на Райха (разбирай наместник на Фюрера).
Името му е Адолф-Хайнц Бекерле.
Адолф всъщност е псевдоним, родил се е като Еделмайн. Той е високообразован и културен, добър психолог, член на Националсоциалистическата партия от 29 август 1922 г. – заедно с Хитлер, носител на две златни звезди за заслуги към Райха, с две висши образования – право и икономика. И още – талантлив политик, депутат, медик, философ, поет...
За властта, която тогава има Бекерле, днес Джеймс Уорлик може само да мечтае. Докато е посланик в България, германецът си е влизал когато поиска по време на заседания на Министерския съвет и е давал не акъл, а направо нареждания. Гласът му се чува и в Берлин!
Не удрям клеймо на написаното от Бар-Зоар („Извън хватката на Хитлер“), Самуил Артиди („Човекът, който изигра Хитлер“), Габриеле Нисим („Човекът, който спря Хитлер“) и други. Но да съпоставим нещата.Прословутият меморандум до премиера Богдан Филов на Димитър Пешев е подписан от още 42-ма депутати чак на 17 март.
Но Пешев е бламиран, а повечето подписали се отказват...
А да видим сега какво е споделил със своя „Дневник“ Бекерле още на 3 март: „Аз съм против депортирането на евреите от София и старите земи, защото това ще предизвика голямо брожение“.
Любопитно и вън от вниманието остава написаното от него пак там, ден след спасяването на евреите: „10 март... Стана точно това, което смятах... предложеният от мен вариант да се депортират евреите само от окупираните райони..."
Нека направим една кратка ретроспекция. На 20 февруари 1943 г. в София пристига хаупщурмфюрер (т. е. капитан) Теодор Денекер, пълномощник на Айхман. Дошъл е редът на България за изпълнение на плана за унищожаването на евреите в Европа, подписан година по-рано. В него страната ни е на последно място. Там поименно са записани за заколение 48 000 български евреи.
Денекер току-що е изпратил на последен воаяж френските евреи. Смята, че пристигането му в България ще бъде своего рода почивка. Среща се с Александър Белев, комисар по еврейските въпроси, който по майчина линия е от еврейската фамилия Миланези, уважавана и до днес в Лом, където предците му са открили първата аптека. Белев веднага слага на тезгяха пратка от 20 000 „бройки“.
11 343 са ясни. Трябват още 8 657.
На първо място – софиянци, а на една ръка разстояние е Кюстендил, където има-няма 1 000 „броя евреи“. Бекерле пророкува провал. Двете години, прекарани в България, са достатъчни, за да опознае българите.
На 1 март, след като Филов е подписал разпореждането за депортиране, Бекерле пише в „Дневник“-а си: „Българинът, отрасъл с евреи, цигани, турци, арменци, не може да разбере и възприеме борбата ни с еврейството“.
В това време планът става достояние на Лиляна Паница, секретарка на Белев. Тя още във Варна, където е родена, другарува с евреи. Ужасена е. Личният й живот открай време е драма. Била е влюбена в Белев, но не получава взаимност.
Лили Паница се среща с ционисткия представител в София Яко Барух. И дотук е нейната роля в тази история.Яко Барух отива при мистичния съветник на царя Любомир Лулчев с молба да помага. В това време на 2 март в Кюстендил Борислав Тасев, агент по депортацията, разпорежда домашен арест за над 900 евреи.
С нареждане на 9 март те да се съберат „за справка" в склада на Фернандес. За служителите от синагогата „справката“ е повече от ясна. На 7 март те водят разговор с Иван Момчилов, влиятелен адвокат в града.
Негов кум е прославеният генерал Никола Жеков, приятел на Хитлер. Момчилов вика депутата Петър Михалев, търговеца Асен Суйчмезов и бившия член на ЦК на ВМРО Владимир Куртев. Четиримата заминават за София да търсят съгражданина си Димитър Пешев, който по това време е подпредседател на Народното събрание.
Рано заранта на 9 март Момчилов разговаря с Никола Жеков. Старият воин е на 69 години. За заслуги към кайзерова Германия той е награден от Хитлер с 500 000 райхсмарки, равни на тогавашни 16 милиона лева. За справка – средната заплата по това време е 3 500-4 000 лева. Всичките пари до стотинка Жеков дава за създаване фонд за обучение на български офицери.
Извън това отклонение от темата, той изслушва Момчилов.
„Може да имате късмет – казва му той. – В София е генерал фон Масов, той още е влиятелен в Берлин, беше представител на кайзера в Главната ми квартира. Тук е и генерал Ганчев. Адютант на Фердинанд. За тях днес Бекерле дава прием в „Юнион клуб“. Поканен съм и аз – като приятел на Фюрера“...
Жеков отива във въпросния клуб, а Момчилов заедно с другите кюстендилци – при Димитър Пешев. Те искат среща с Филов, но тя им е отказана. Докато Пешев се съвещава със съгражданите си какво да правят по-нататък, Момчилов висва пред „Юнион клуб“, където Жеков се появява към 16 часа.
„Смятай приятелите си евреи спасени! – изрича той. – Най-голямата роля изигра Ганчев. Фон Масов го поддържаше. Аз само кимах...“ – скромничи боецът от старата гвардия.
Но за нас е по-важно, че веднага след Жеков, от „Юнион клуб“ излиза и Бекерле и тутакси се отправя към двореца.В 17 часа министърът на вътрешните работи Габровски издава заповед за освобождаването на подготвените за депортация евреи от старите земи.
Това обаче е само едно спечелено сражение. Иначе войната продължава...
Големият удар срещу евреите от старите земи се подготвя в пълна тайна за дните около 24 май.Всичко този път е изпипано с германска прецизност. Но 24 май е още по-голям провал, този е окончателен.
Бекерле удря по масата в Берлин: „Вредно е, дори опасно за Райха, продължаването на натиска върху София по еврейския въпрос!“
След Девети септември Димитър Пешев е съден за фашистка и антисемитска дейност на 15 години затвор. Лежи една. Освободен е по натиск на евреи с влияние в БРП. Но не намира вече работа като адвокат. Няма и българска пенсия. Има такава от държавата Израел – 50 долара.
След три преживени инфаркта умира през 1973 година.
Лиляна Паница също е съдена. Преди това -
инквизирана от български и съветски чекисти.
Народният съд я оневинява по свидетелстване на спасени евреи. Но в резултат от инквизициите, тя умира скоро след Девети.
Никола Жеков е осъден на смърт от Народния съд задочно и умира в чужбина няколко години след 9 септември 1944 г. Александър Белев е заловен с торба злато, което изчезва яко дим. Поверен е на партизанин евреин, който трябва да го конвоира до София. По пътя го застрелва в една канавка.
Бекерле е арестуван на 18 септември 1944 г. след спирането на влака беглец с хора от германската легация близо до гара Малево, Хасковско. Носи със себе си безценен товар – 30-литрово буренце, пълно с розово масло, дар от български евреи.
Партизанин – върл въздържател, виждайки буренцето, мисли, че е с ракия и стреля в него. Две седмици районът около Малево ухае на розово масло. Прекарва десет години в плен в СССР. От там се връщат по един на всеки десет. Ни жив, ни умрял. Но Бекерле пращи от здраве, когато се прибира оттам през 1954 г. Живее още двадесет години и умира 82-годишен, отнасяйки в гроба тайната за спасяването на българските евреи.
