Познавала ли е средновековна Европа българите

Автор: Борис Цветанов

Странно съждение изказа доайенът от журналистическото братство Петко Бочаров на 17 февруари по сутрешния блок на НОВА. От края на ХIV век, та чак до Възраждането – рече той –  цивилизована Европа не подозирала за съществуването на българите.

Дето са казвали някогашните индианци: „Да, ама не“ (виж О`Хенри). Българите никога не са били бяло петно върху картата на Европа.

Да вземем Франция например – една от трите някогашни велики сили, наравно с Византия и България. Цели пет века, като започнем от края на ХІV,  на Франция й е било черно пред очите от българите заради гибелта,  казано по днешному, на вип гражданина на близкото до Париж поселище Ньой-сюр-сен Балдуин Фландърски.

Доказва го паметната за нас дата 27 ноември. Тигърът Клемансо готви погребение на България и негова е идеята Ньойският договор да се подпише в замъка на Ньой-сюр-сен. В голямата зала, където има огромно живописно платно. И когато чува въпроса „Защо е тази жестокост към българския народ ?“,

българомразецът излива събираната с векове по наш адрес френска ярост, посочвайки картината: „Ето за това!“... А нашата делегация прочита надписа под нея: „Пленяването на император Балдуин от българския цар Йоаница".

Омраза и страх от българите се крие и в избирането на символа на Франция – трънения венец на Иисус Христос от краля светец Луи ХІХ и организирането на последния кръстоносен поход. Още една загадка чака решение – как се е стигнало до тях и защо векове френските крале на път към трона са се заклевали пред... българско евангелие.

Векове наред – от ХVІ до ХVІІІ в. –  театрална Франция посещава постановки, в които се разказва за българи. В Молиеровия театър една от най-гледаните пиеси е „Покръстването на българите“. Любопитно е, че за покръстител в тая пиеса се сочи кан Тервел. Причината откриваме с уважението към него от страна на чужденците като към спасител на Европа от мюсюлманските нашественици. Цели столетия славата му във Франция е равна на тая на Карл Велики. Уви, все чужденци са тия, които дават най-точната оценка за нас!

Но ние ще отделим по-особено внимание на една поредица от творби в различни жанрове и продължителност от два века. Поредицата започва през 1532 година от поема на майстора на изящното слово, наричан Божествения Ариосто. Поемата „Бесният Роланд“ е от 40 стиха, като 6 от тях са посветени на българите.

Това е ода за вечния проблем – любов, приятелство и дълг. През 1582 година Роберт Гарние написва своеобразния за времето си бестселър – драмата „Брадаманта”, която се превръща в най-коментираната пиеса в културните среди. На българите драматургът е отделил още по-голямо място от Ариосто.

Държим да отбележим, че в онова време театралните постановки са траели поне по пет-шест часа. По-късно в Молиеровия театър се играе пародията „Смешната Брадаманта“. Тома Корнейл през 1696 година още повече разширява присъствието на българите в своята „Брадаманта“, като дори прави една от героините си царица на България. Има още постановки по това произведение, някои от които анонимни. През 1707 г. кръгът се затваря в театър „Одеон“, където се поставя операта „Брадаманта“.

Основната тема в сюжета на тази творба е опасността от поробването на страната от сарацините. А действието се развива в любимото време за френските творци, когато Париж е два пъти обсаждан, но в крайна сметка победата е на французите. Карл Велики свиква бароните да посрещат храбрите рицари. Сред цветя и триумфални арки императорът поздравява рицаря Руджиеро.

Неговата дама на сърцето е Брадаманта, внучка на Карл Велики. Но баща й вече е обещал ръката й на сина на византийския император. Брадаманта потъва в скръб. Храбрият Руджиеро решава да нападне Константинопол и да го завладее. Стига до Белград. Градът е български. Визнтийски войски го обсаждат.

Започва жестока битка между византийци и българи. Българският цар Ватран е убит. Руджиеро застава начело на българите и битката се печели от тях. Византийците го удрят на бягство. Българите искат от Руджиеро да стане техен цар. Той отклонява молбата. Но води българите към нови победи над византийците.

Заловен е след предателство и окован във вериги е доведен при византийския император. Описан е страхът на императора от българите. Теодора, сестра на императора, иска пленника, за да бъде в нейна власт, за да си отмъсти на него заради българите. Лъв, синът на императора Константин, на когото е обещана Брадаманта, разбира за свирепите настроения на леля си и решава да спаси рицаря. В това време Карл Велики обещава, че дава храбрата си внучка за съпруга на оня, който я надвие в двубой.

Лъв моли Руджиеро да вземе императорския му герб и вместо него да се бие с Брадаманта. Изпитанието е голямо. В крайна сметка Руджиеро побеждава Брадаманта, след което тя потъва в скръб, защото мечтае за него и не иска да става жена на Лъв. Тогава се явява Марфиза, сестра на Руджиеро. Тя хитрува и лъже Карл Велики, че Брадаманта вече е жена на брат й пред бога. Тогава кралят обявява двубой между Руджиеро и Лъв. Който остане жив, той взема внучката му. Но храбрият рицар безследно е изчезнал.

Открива го магьосницата Мелиса. В далечна гора тя урежда среща на Лъв с рицаря. Византийският принц коленичи пред храбрия рицар: „Бъдете вие честит с Брадаманта". Двамата се връщат братски прегърнати в Париж. Там българска делегация е дошла да моли отново Руджиеро да стане български цар. Цял Париж засвидетелства почит към българите, възхваляват се качествата им, страната ни.

Пратениците молят, ако дори не иска да стане цар, все пак след сватбата за българите ще е чест Руджиеро и храбрата Брадаманта да живее сред тях. В пиесата на Корнейл е взето Соломоново решение: сестрата на Руджиеро Марфиза е коронована за българска царица.

Интерес към нашего брата намираме и в редица публицистични съчинения. Френският дипломат Фериер Совевьов през 1790 г. пише, че от цялото население на Турция българите са най-работливи. Водят тих и мирен живот. Жените им са внимателни и се отнасят с почит към гостите.

Пътешественикът Роберт Валех описва сънародниците ни като скромен народ от труженици земеделци и овчари, които имат силно развито чувство за дълг и патриотизъм. Винаги са усмихнати и приветливи. Българите контрастират на турците с гостоприемство и искреност. Дълбоко социални са и милостиви...

Малко известно е, че Ламартин също е пътувал из нашите земи и описва българите като простодушни и приятни хора. Жените са красиви и пъргави, а нравите – чисти. Ако получат политическа независимост, можело да превърнат страната си в райска градина.
Известният геолог Ами Буе пише за българите, че са човеколюбиви. Имали силно развито патриотично чувство. Особено планинците.

Не само французи пишат за нас. Дори в Шекспир откриваме българска следа в пиесата „Буря“.
През 1717 г. за българите пише една от най-известните жени в Лондон – лейди Мери Монтегю, поетеса, есеистка, съпруга на английския посланик в Цариград. Прочее там именно българи са я излекували от едра шарка, прилагайки прийоми, които чак след десетилетия ще се определят като ваксина.

„Българинът е твърдоглав, малко говори, ала е почтен и непорочен“ – обобщават Мюр Макензи и АнаЪрби.
Не би било справедливо да пропуснем любимия автор на сегашния ни Вожд и Учител бате Бойко – бащата на Винету и Поразяващата ръка Карл Май. То си е било направо дисидентство дето Б. Б. чел като дете Карл Май. Тогава корифеите на соцреализма го бяха зачеркнали като любим автор на Хитлер. Карл Май написва цял роман „Из дебрите на Балкана“, в който има описания на българи и българската народопсихология, от които би трябвало да се учат нашите автори.

Полският хронист, разузнавач и поет Матей Стрийковски надълго и нашироко описва България като най-мощната и велика държава, която поразявала всеки противник. Той разказва как в Никопол му показвали добре опазвани гробища на кръстоносци, избити от Баязид. В Одрин видял на градските стени окачени страховити български боздугани, железни топки, мечове и други оръжия, от които Византия треперела.

Според него, българите живеел по тия земи от незапомнени времена и споменава за доказателство грамота на Александър Македонски. Пише още за пътуващи гуслари, празнуване на задушница, почитта към мъртвите, както и удивителните български хапчета, рай за пътешествениците.

Заслужава внимание и многократно описваната от полски хронисти Виола  – баба на крал Владислав Локетек, прабаба на Казимеж ІІІ Велики, която била българка. Съдейки по годините,  вероятно от рода Асеневци. Благодарение на нея може да се търсят български родови връзки с монархиите в Полша, Унгария, Чехия и цяла Европа.


В категории: Горещи новини