Знаете ли какво е „мaхленски синдром”? Най-общо, твърдата убеденост, че всичко за света, в който живееш, ти е ясно,
Автор: Веселин Максимов maximov@desant.net
той всъщност се върти около теб и ти познаваш всички по-важни хора, от които зависи каквото и да било. Откакто през последните двадесетина години интернет тотално навлезе и в живота на българския журналист, той надскочи няколко пъти своя балкански провинциален нрав, описан преди доста време от Иван Хаджийски и Марко Семов. Земното кълбо вече тясно за неговата душа е.
Което си личи по всекидневните му малоумни писания, щедро заливащи всеки гражданин, решил да даде левче за вестник или пусне радио или телевизия, за да чуе и види нещо като новина.
Българският репортер спазва стриктно повелята да бъде на живот и смърт слушаем, читаем и гледан.
И затова почти масово не успява да надмогне своята същност задължително да се държи и говори като махленска клюкарка. Затова се дави от истерично удоволствие всеки път, когато има повод да напише или каже нещо за най-силните на деня. Въпреки че няма как те да са го виждали (или ако това е ставало, абсурд е да го помнят), нашего братя свежо ги нарича по малко име, без да му пука дали става въпрос за министър-председател, президент, министър или известен човек от която и да било сфера на обществения, политически или културен живот.
Огледайте се...
„Бойко спаси БАН”. „Бойко даде за магистрали”. „Бойко и Цветан не са в конфликт!”, „Росен встъпи без Юлияна”, „А Стояна на 90 пак свежарка”, списъкът може да продължи в няколко тома.
Току-що изброените заглавия са задължителни почти всеки ден за един вестник, прочут с това, че сервилно целува задните части на всички управляващи и месец или по-малко преди поредните избори започва злобно да ги плюе, подготвяйки почвата за следващите. Но не конкретно някоя медия е обект на тези писаници. А всички, които спазват общия хор, за да не останат по-назад и да не изглеждат в очите на публиката смешни и старомодни, използвайки собственото и фамилното име на важния човек, за когото говорят.
Сервилното угодничене на местните политици и по принцип на силните хора избуя през изминалата седмица в истинска истерия, предизвикала у доста зрители и читатели неудържими позиви за връщане на храната. Репортери и репортерки с тон благ и прищевен, примижали от удоволствие, въпреки лютия студ, със сладка него обясняваха как „самолетът на Хилъри закъснява... Ето го... Кацна! Както виждате, уважаеми зрители, Хилъри слиза внимателно по стълбичката, заледено е...”. Няма как да не сте обърнали внимание.
Вътрешното усещане на пешката, успяла да се отърка (дори и на 300 метра разстояние) у някоя важна за момента личност, е неземно! Сякаш ако въпросният репортер беше тръшнат от грип, нямаше на негово място да е друг и хората нямаше да гледат и слушат картина и говор.
(Спомням си как преди доста години тогавашният президент беше на посещение в родния ми град. Аз и куп репортери го следихме цял ден, беше предизборен период, така че нямаше как да не попадна съвсем случайно в камерата на нечий колега. По време на вечерната обзорна новинарска емисия роднина развълнувано ми подпали телефона: „Гледах те на телевизора, до президента беше, браво, голям човек стана!”)
На следващия ден вестниците поеха и доразмазаха това, което беше останало от телевизиите: „Хилъри ни праща експерти за шистовия газ”, „Хилъри: САЩ са винаги с вас!”, „Бойко се срещна с Хилъри”... Вече се уговорихме, че родният репортер масово обожава да е на ослюнчено „ти” далеч не само с най-върховните управници на държавата и света. Сладостно-кадифена нега ще ви залее, ако попаднете на едно от предиобедните предавания на телевизия, за която се предполага, че е обществена.
Козуначеното изделие, което се нарича „водеща”, ведро общува с кмета на София Йорданка Фандъкова на дружеското „Дани”. „Добре, Дани, всички знаем, че обичаш да... „ Кои всички? Какво знаят?
Като че ли за „светските” издания и предавания въобще няма смисъл да говорим. Там наистина държат палмата на първенството по сервилна глупост. Дори и най-осморазредната газетка у нас се чувства задължена на последна страница да има поне едно заглавие от рода на „Брад и Анджелита осиновяват пак”. Или „Дядо Харисън урежда Калиста за „Индиана Джоунс V”. „Джейсън вилня в „Син Сити”.
Аз имам идея защо така наречените светски репортери у нас говорят за световните знаменитости в шоубизнеса само на лично име. Защото те се познават лично с абсолютно всички нискочели пластмаси, които се наричат „шоубизнес елит”, а иначе са най-семпли момета, почти всички без каквито и да било заложби, като глас или артистичен талант. И понеже всички те са познати само с едно име (две трудно биха запомнили) – Анастасия, Хортензия, Петранка, Стоянка, Драганка, светските репортери смятат, че и холивудските известности също имат само едно заглавие.
Прочее... извинете за грубиянския тон, съзнавам, че ви развалям деня с подобни злобни приказки. А у човека всичко трябва да бъде красиво – и дрехите, и мислите, и душата, Тони го е казал. Как кой „Тони” бе! Не Стораро! Оня Тони, Антон! Павлович Чехов!
Ако не вярвате, питайте Божо, той е професор, разбира от всичко! Или Веждичката, той пък е художник, следователно – естет.
