И рече камъкът на водата: „Спри... да поговорим“
Новината е видяна 292 пъти
Добавена на: 09.02.2012 09:39
Брой
142 Автор : Галя Асенова
„Стамбул е, аго, за мене/ тук, дето аз съм родена,/ а най-хубави сараи/ там онзи моят бащин дом” – словата на Гергана звучат у мен,
сякаш легендарната поема се излива пред очите ми, разкривайки страшната гледка. Бащиният дом се срутва завинаги и под писъците на жертвите и отчаянието на живите свидетели, Майка България излива своята безпомощност. Колкото по-властно във времето се откроява образът на достойната Българка, толкова по-грозна е безисходицата в нашето съвремие, което ни погубва незаслужено и ненаказано за виновниците.
През далечната 1873 г. в сп.”Читалище” Дядо Петко Рачов – в пристъп на отчаяние от спирането на вестника му, излизайки от ареста и пред заплахи за ново затваряне, на един дъх и в стилистиката на словесния фолклор, изписва вечната си творба. Години по-късно „Изворът на белоногата” ще остане като образец в литературата ни и като извор на българското достойнство – за жалост, днес умъртвено така, както с поверието, си отива Гергана, чиято сянка е вградена в чешмата.
Как е видял прозорливият Славейков малкото селце от там – от високото: „помежду Ибинча и Харманлии на пътя има една чешма, която ся казва „Акъ балдъръ чешмеси“. За нея живее в народът следующето предание: Видиш ли долу в полето/ дет се мержеят, чернеят/ дестина дръвя върбови?/ Там било село Бисерча,/ в стари години, отколе,/ там се родила, живяла/ мамина мила Гергана”.
Дали в черните дни на оная турска робия, възрожденският бунтар не е прогнозирал съдбата на днешното Бисер?
На все още съществуващата карта с държавни граници на България, са отбелязани в регистъра военно-стратегически обекти – особено важни за националната сигурност. Малко над съседното на Бисер – Иваново, е Остър камък и зад него – полигонът „Корен”. Войните ни тръгват на боево учение от Малево до Остър камък и обратно. Това не е военна тайна.
И ако сегашният министър на отбраната е забравил, че е бил твърде отговорен фактор за Сухопътни войски в близкото минало, кой да му го припомни, за да се изясни важността на тази свята българска земя? Ако по неговите думи днес „армията ни няма язовири”, държавата ни има ли армия? „Пази небето над Родината чисто” беше върховен закон за ВВС. Сега Турция ни пази с отворен от нас въздушен коридор.
Кой поддържа водния ресурс на държавата? Ще стигне ли жалкият кметски бюджет за реакция при подаден сигнал за опасност? Ще се притече ли на помощ „добрата стара Европа”, нашите нови „силни и надеждни братя”” Чудовищна безотговорност и цинизъм сред човешки вопли пред безпомощността да оцелееш и пребориш стихията.
Бетонната стена на „Иваново” се пропука във времето със силата, с която се пропукват и последните надежди, че България може да бъде суверенна и независима, просперираща и мъдра, държава на традиции и култура, които задържат поколенията до корена на дедите.
Часове, преди злополучния понеделник, залял с водите на „Иваново” село Бисер, пътуваме от Златоград към столицата. Сетивата ни улавят предстоящата природна стихия. Отляво – бучащи водопади. Отдясно – река Върбица е заляла всичко и само ударната й вълна напомня за нелепата смърт на войничетата, опитали се преди години да я прекосят с танковете си по време на бойно учение. Процентите на неизбежни жертви, които трябва да дадем – за Родината! Макар и в мирно време.
Стихията нахлува със страшна сила и подсказва предстоящия ужас. А ние напускахме този дивен български край с шеметна скорост и с мисълта, че трябва да надвием природата. Тогава не подозирахме... Пък и с какво можехме да помогнем? Сега ще кажа простичко: Мир на праха на тези селски хорица от Бисер, които намериха смъртта си толкова нелепо.
Какъв паметник да им издигнем? Паметник на безотговорността, на циничния кариеризъм на властващите, на предателство към Род и Родина... Славейковата Гергана се пожертва за съзидание. Хората на Бисер станаха жертва на безотговорност и бездушие.
Колко паметни чешми видяха очите ми сред безмерната хубост на Източните ни Родопи! Кой и в памет на кого ги беше съградил? Издълбаните в камъка турски имена не говореха за никакъв човешки подвиг...
Беше през 80-те. В дъбравата преди Харманли, много близо до Изворът на белоногата, видях една чешма, на която самобитен майстор беше издялал в камъка два бивола и под тях – надпис:”... И рече Камъкът на Водата: „Спри...Да поговорим.”
Дали мъдростта на времето ще ни научи? „Прости им, Господи. Те не знаят какво вършат.”
...И пощади, Господи, нашата толкова нещастна България!
Вашите коментари »