Усмъртяването на българския криминален роман


Усмъртяването на българския криминален роман
От ляво на дясно: Младен Исаев, Върбан Стаматов, Емил Манов, Павел Вежинов, Нина Вежинова, Дида Манова, Дучо Мундров, Дора Габе, Леда Милева и Николай Попов
09 Октомври 2017, Понеделник


Не е престижно да се пише за криминалния роман, каза преди 70 години класикът Реймънд Чандлър – липсва му елемент на възвишеност.


Автор: Борис Цветанов

Но пък е най-четеният жанр. Кошмар за неизброимата армия истински (?) писатели, които със зор събират файтон читатели.

Удивителна е привлекателността на детектива: да се открие престъпника и предаде на правосъдието е заложено в човека като психологическа потребност. Кримката е и състезание между автор и читател. И решаването на загадки е потребност на човешкия фактор.

Българският криминален роман се ражда век подир шедьовъра на Едгар По. Затова пък започва с масирана атака на литературната сергия с почти всекидневна поява на пъстра книжка от 32, 48 или стотина страници. Авторите носят загадъчни имена: Бижу Полино, М. Дориан, Е. Улас, Д-р Янс, Дон Лучио, Джек Оворбаг, Жорж Делагер и най-вече култовият Е. Брин. Само той пуска по 10-12 книжки месечно.

Това са български автори. Десетилетия наред така наричаните литературни критици на соцреализма няма дори да заподозрат нещо такова. Действието в тези кримки се развива най-вече в Лондон („Лондон в тревога“, „Призракът на Лондон“), в Париж („Братята бандити“, „Кучетата на Париж“), но прескачат дори до Вашингтон („Черният котарак“, „Шпионаж в Белия дом“), Шанхай („Мистериозният убиец“) и къде ли не още по света.

Има и поне три-четири книжки, в които действието се развива в България. Те излизат изпод перото на Бижу Полино. Зад него е скрит журналистът Стефан Брашнаров, криминален репортер на в. „Дневник“ и издател на сензационния вестник „По света“ и сатиричния „Щука“. Той неслучайно е избрал псевдонима си – Полино произлиза от името на покровителя на изкуствата бог Аполон. А Брашнаров се явява баща и покровител на българския криминален роман.

Неговата кариера започва през двадесетте години на миналия век с писане на брошурки, които  Иван Бунарджиев издава от свое име: „Трагедията в Панчарево“, „Кръвожадният убиец“, „Изневярата на хубавата Иванка“. Но това още не са криминалета. Такива ще започне да издава през 1941 година.

Заедно със Спас Икономов, чийто псевдоним е М. Дориан, основават най-популярната криминална библиотека „Седмични романи“. В нея излизат 110 романа, но  бомбардировките й слагат точка.

Брашнаров знае, че това е недостатъчно при вековното ни изоставане. И става инициатор на основаването на фабриката за романи Е. Брин.

Това е колективен псевдоним. Освен двамата с Икономов, привлечен е и Страшимир Енчев, който се подписва Е. Улас. Нему се дава първата буква, тъй като той дава парите за начинанието. Втората буква Б е за Брашнаров, Р е взето от фамилията на младия автор Богомил Райнов, известен по това време бохем, за който цяла София говори: пистолет без Богомил може, но Богомил без пистолет – никога. Четвъртата буква И идва от Икономов, а за да се вземе нещо и от  Вежинов в абревиатурата, за по-голямо благозвучие се включва първата буква от истинското му име – Никола.

Създават се нови две библиотечни поредици. Два пъти седмично Е. Брин събира погледите на многобройните читатели. Книжките се грабят като топъл хляб, макар да са във фантастичния тираж от 10 000 бройки. Те традиционно са по 32 страници („Шпионите“, „Дъщерята на обесеният“, „Тайнственият шеф“), но има и такива, които надхвърлят сто страници („Убиецът с черната кърпа“, „Тайнственият м-р Хикс“).

Е. Брин се превръща в легенда.

Целият гняв на социалистическия реализъм след време ще се излее главно върху него. Без да се знае, че акционери във „фабриката“ са Богомил Райнов и Павел Вежинов. Те си траят. Само веднъж пред втората си съпруга Виолета Молнова Павел Вежинов ще сподели: „Като млади с Богомил Райнов пишехме малки романчета, които един издател отпечатваше с името Е. Брин“.

Райнов с цялата си странност ще зашифрова уважение към човека, отворил му вратата на кримката. През 1966 година той пише първия от серията си романи за Емил Боев. И ще го озаглави „Господин Никой“, като последен поклон пред покровителя и бащата на жанра Стефан Брашнаров. А единият от псевдонимите му, с които пише за деца, е Чичо Никой.

Все преди около 70 години още двама млади мъже търсят място под слънцето на Едгар По и Конан Дойл. Това са студентите юристи Яни Стойчев и Цанко Луканов. Те кодират псевдонимите си като Д-р Янс (от Ян-и С-тойчев) и Дон Лучио (от Луканов).

Двамата издават всяка седмица по книжка в библиотека „Криминални романи“, която поддържат повече от година. Дон Лучио дори издава книжки от по стотина страници („Тайнственият посетител 111“, „Невидимият убиец“) И даже описва американската мафия, като герой му е самият Ал Капоне.

Опит да се наложи силово прави и Тотю Тотев. Той се подписва като Джек Оворбаг, в който псевдоним е кодирал родния си град, стига да се прочете отзад напред. На кориците на книгите си пише: Яни Стойчев „Не чети нощно време!“, а на гърба им се представя като млад английски автор, който вече е изместил в Лондон легендата Едгар Уолъс.

Книжките му от по 80-90 страници са, ако не класика, то прилична кримка. По-точно криминална фантастика. Неговият постоянен герой – инспекторът от Скотланд Ярд Робърт Винсън разгадава загадки на маите и пирамидите, описва психотронно оръжие 15 години преди смятания за пионер Йънг Флеминг, но най-любопитното е, че пръв в световната литература описва видеонаблюдението с тв камери. По негово време телевизията все още е в пелени.

Жорж Делагер, псевдоним на Георги Байкушев, написва само две кримки, но едната може да се нарече първообраз на модерния шпионски роман, наложен от Йънг Флеминг. Петнадесет години преди него в „Шпионаж на Балканите“ действието не се ограничава около една афера в един град, а преминава граници, развива се по суша и море и дори по въздуха.

Най-сетне той пръв описва и как героят в края на романа се появява освен победител (в случая на три шпионски централи), но и под ръка с хубавица. В нашия герой се влюбва бивша английска шпионка. Казваме „нашия герой“, защото действието се води главно в България, а  в центъра му е младият поручик от контрашпионажа Иван Георгиев. Романът претърпява четири издания за времето 1941-1943 година.

Историческите условия след Девети септември изкарват на повърхността утайката, самонарекла се прогресивни писатели. Верни на социалистическия реализъм, те бързат да заклеймят криминалния жанр по подобие на братушките. Там Максим Горки го е нарекъл „любимото четиво на преситения Запад“.

У нас ролята на Горки я поема шарлатанинът Младен Исаев.

Той бърза и да се уреди за кокала, защото над главата му виси Дамоклев меч, заради държанието му по време на известния процес от1942 година. На него той не само се е разграничил и от Партията, и най-вече от Вапцаров, а и за свой защитник е избрал най-върлия националсоциалистически глашатай у нас Сотир Янев.

Сега Исаев се прави на изповедник на Вапцаров, но картонената му кутийка може да рухне от пръв повей. И той се хвърля като Матросов на амбразурата: „Криминалният роман е плевел, който безжалостно трябва да бъде изкоренен от литературната ни нива“ – повежда всеотдайна битка той. И започват безкрайни аутодафета. Анатемата на богоугодника ще трае 12 години.

Пръв табуто ще наруши по ирония Павел Вежинов.

Иначе съдбата на авторите е различна. Бащата на жанра не е преследван за романчетата. Но е наказван по ОФ линия за „участие в списването на фашисткия вестник „Дневник“. Д-р Янс участва в Отечествената война, пише разкази, но става журналист на опозицията, редактира вестниците „Знаме“ и „Пряпорец“, опознава Белене и други ТВО-та, изселван е, а накрая за дипломирания юрист остава само възможността да работи в строителството. Перото му остава прекършено.

Нито един от нашите десет автори, като оставим настрана приспособилите се Райнов и Вежинов, не издава книги.

След Десети ноември, още помнейки кошмарните автори като Е. Брин и Д-р Янс, някои издателства се опитаха да превърнат книжките им в птица феникс.

Опитите се оказаха неудачни. Беше настъпило ново време. Към книжките им, повечето писани на бърза ръка, дори небрежно, вече е нужен нов подход. Западът и най-вече писатели от САЩ показаха необходимото: тия книжки трябва да се появяват като римейки. Американски писатели вече години наред връщат към нов живот популярни навремето си комикси. Някои завладяха дори екрана.


Павел Вежинов Богомил Райнов при удостояването му с държавното отличие „Св. Паисий Хилендарски“

В категории: Новини , Анализи , Нова история

1
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
1
MUNCHO
11.10.2017 11:50:00
0
0
AMI TOVA E 4UDESNO!KAKVO 4AKAT NASHITE FILMOVI REZISJORI,A NE ZAPO4VAT DA GI FILMIRAT?!TOVA E
OGROMNA BANKA OT GOTOVI STZENARII I IDEI!PRI TOVA NJAMA DA SE NALAGA DA PLASHTAT AVTORSKI
PRAVA!TOVA E OGROMNA VAZMOZNOST ZA RAZVITIETO NA BALGARSKOTO KINO I BALGARSKIJAT KRIMINALEN FILM!TEZI STZENARII FILMIRANI OT TALANTLIVI REZISJORI I ARTISTI SHTE SAZDADAT SVETOVNA,,BG,,MARKA NA BALGARSKOTO KINO!,,EKSHAN,,I,,TRILAR,,BG!
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки