Леля Дора раздава на децата пощата в далечната 1985 г. Тогава малчуганите задължително имаха абонамент за поне по пет български и съветски издания
30 Януари 2012, Понеделник
Днес е невъзможно да си представим, че 40 години някой може да работи в едно и също предприятие.
Автор: Здравка Христова
Великотърновката Тодорка Маринова е безпрецедентно доказателство, че когато нещо започне случайно, може да продължи почти вечно. Леля Дора, както я наричат хората, е живата история на пощенските услуги в старопрестолния град.
Историята на пощальонката започва на шега. „Бях 19-годишна, момиче от село, и на 16 ноември 1972 година отидох да питам за работа в пощата в Търново. Още на следващия ден ме извикаха и така вече 39 години и 2 месеца. Когато тръгна застрояването на квартал „Бузлуджа“, бях първият му пощальон. Тук съм и днес. На 6 февруари за последно ще нарамя чантата с писмата“, емоционално разказва леля Дора, която за всичките тези четири десетилетия няма нито едно изгубено писмо, а огромните й теменужени очи се наливат със сълзи.
Заварваме я сутринта, малко след 8,30 часа, когато в малко стайче, два на три метра, с още една колежка разпределят пощата. Хваща едно малко пакетче в бронзов найлон и започва да роптае.
„Интернет е голяма заблуда.
Тази пратка, виждаш ли я, ще я нося на една клета женица. Било два диска с някакви песни, които лекували рак. За това е дала почти 200 лева. Пълна измама, но какво ли не прави човек в тегобата си“, разсъждава пощальонката преди да сложи пакетчето в чантата за разнос.
„Купища с вестници разнасяхме преди години. Всеки по задължение имаше абонамент за „Работническо дело“. За да смогнем, на няколко улици имаше опорни кутии. В тях пощенските коли стоварваха вестниците и от там ходехме да пълним чантите. На ден съм разнасяла по 1300 вестника, отделно писмата, списанията и телеграмите.
Най-мили са ми децата. Чакаха ме с ей такива ококорени очи, – разтваря дланите си пощальонката, потъвайки в емоцията на спомените. – Малчуганите имаха абонамент за какво ли не – „Славейче“, „Септемврийче“, „Другарче“, „Мурзилка“, „Веселые картинки“, писмата от руските другарчета. Всяко семейство получаваше по няколко вестника и списания.
Крак не можеше да се подвие, но не ми е тежало нито за ден“ – не спира да разказва леля Дора, докато през ръцете й минава поредната купчинка кореспонденция за сортиране. А после се захваща да опакова камарите с рекламните брошури на търговските вериги и коментирайки настъпилите за 40 години промени в системата, обещава: „За съжаление днес носим повече реклами, отколкото писма. Увеличиха се и малките пратки от поръчките по интернет“.
Равносметката, която прави за трудовото си ежедневие, се измерва в тонове хартия, пренасяна всеки месец, и с поне 20 скъсани пощенски чанти. И разбира се ежедневното изминаване пеша по над 20 километра. Това, че познава всички хора в квартала, а децата, които са израснали пред очите й, вече са станали майки и баби, просто няма как да се измери.
Несъмнено с най-голямо нетърпение очакват появата на пощальонката, когато носи пенсиите. Бабите я причакват с димящо вече кафенце и вадят от скътаните като „свещени резерви“ по някоя бисквитка или бомбонче, за да я почерпят.
„Хората масово са самотни и са толкова благодарни да ме видят, сякаш парите, дето им давам, ги вадя от джоба си“.
Леля Дора се шегува, че за Първи март може да отвори сергия с мартеничките, които й подаряват. Тя си пази като същински колекционер получените Пижо и Пенда, някои от които са истински произведения на изкуството – ажурчета, плетени на една кука, рисувани, низани с мъниста, все на ръка правени.
„За 8 март съм получавала и подаръчета. Някоя женичка скътала 3-4 лева и ми купила чадър – да не ме вали, когато нося писмата. Друга ми оплела шал. Много цветя са ми подарявали, да се чудя с коя ръка да нося чантата и с коя китките.
Много емоционални случки имам, които друга професия не би ми дала – допълва разказа си ветеранката и се впуска в още по-интересни подробности. „Пощальоните бяхме нещо като безплатни психотерапевти. Имах една баба Пенка, която все ме причакваше и питаше: „Имам ли нещо?“. Все казвах „не“. Един ден я попитах какво очаква да получи. Нищо – отвърна тя, – ей така питам, да си поприказваме, защото си ми весела“.
Пощата може да спре, но пощальонът – не. Това е запомнила Тодорка Маринова от един свой началник. По-рано писмата идвали от София със самолет до летището в Горна Оряховца. После пътували с влака. Когато имало гъста мъгла или снежни виелици, пощата закъснявала, но пощальоните винаги били навън и носили чантите, проправяйки си сами пъртини и в най-дълбоките и непроходими преспи.
„Краката обаче вече не ме държат и реших да се възползвам от програмата за доброволно напускане срещу заплати. Първо моята молба одобриха. Ще си запазя обезщетението, което получа, за да вдигна банкет, когато живот и здраве се пенсионирам“ – прави си планове леля Дора и нарамва чантата, за да тръгне за последен път.
